Дядовците ми

Забележка: Това не е история за "Възродителния процес" в България от 70-те и 80-те на 20- ти век, както може би ще усетите. Авторката разказва за подобни репресии, които са се случвали в родината й. Тя е родом от Украйна ,а в момента е студентка във ФЖМК в София. Все още подобрява своите познания по български - та могат да се пренебрегват малкото грешки, които тук-там се появяват. Приемайте ги даже за богатство! А иначе авторката винаги има какво да разкаже, особено в настоящия текст. Приятно четене!

За това ми разказваха дядовците ми. Бях много малка, някъде на 5 години, когато дядо Борьо започна да ме влачи със себе си на раздумки. Помня техните истории, които дядовците ми разказваха през лятните вечери, защото аз, без възможност да общувам със свърстниците (поради тяхното отсътствие в малкото селище), слушах разговорите им. Понякога ме изгонваха, обаче аз се криех зад вратата и продължавах да слушам.

Всичките разговори обикновено се случваха навън или на терасата с хубаво гъсто лозе.
През лятните вечери прилитаха доста комари, за да се греят на горещите лампи. Също така стремително слитаха се дядовците ми, за да се съгреят с няколко чаши вино, барела на което завинаги беше от права ръка на господара. „Сало“, вино, сирене, хляб и лук –както винаги. Най-често всичките се усмихваха, говориха за маловажни неща, разказваха на един друг последните си новини и приказки.

Но помня, случи се една вечер нещо много тъжно. Всичките седяха с поникнали глави… Майка ми като разбра какво се е случило, казаха ми, че е време да си лягам, защото разговорите им са „не за моите уши“. Но аз, естествено, оставих си ушите в стаята, а останалото тяло (след като майка ми се върна към своята работа) аз пренесох в градината, близо към терасата.

Времето е да се каже за моят дядо Борьо. Той беше на 74 години, носеше шапка и жилетка от овча кожа. Аз харесвах да седя на коляното му и да се разклащам с него, когато той се смееше. Дядо Борьо е от тези, най-дъртите и мъдрите, когото в компанията винаги слушаха в дълбока тишина… Ето именно тази дълбока тишина и ми трябваше на мен,  за да чувам всичко добре.

Този път той говореше с висок глас, се възмущаваше:

„Аз бях на 6 годинки, обаче помня всичко. Не ме прави на склерозен! Румънците бяха тук и в 1923-та година и в 1947-та… Аз много добре помня 1947-та, не ми се усмихвай!“ – мисля тук дядо обвиняваше някой от слушателите си за невнимателност. Той продължи: „Ще ти кажа за 1947 година… Бях само на 6 годинки. Румънците искаха ние да се продадем, искаха да сме румънци, да не сме българи! Те идваха в селището всяка седмица. Някой се продаваше на тях заради храна. А от другите взеха всичко, от някои отнеха и най-повече – живота им. Дори, и моите обувки от свинска кожа, които аз се опитвах да сготвя за супа ми взеха! Естествено, че баща ми знаел, че ще дойдат и скри голяма торба с пшеница и царевица под земята, за да преживеем зимата. През лятото аз можах да се храня сам. Ние с приятелите ядохме цветята, намирахме дървета с ябълки или череши, ходихме до бившите полета за да събираме зърната на царевицата. Обаче хубавото време в един момент мина, и храната се свърши. Дойде зимата…“.

Настъпи една пауза, в която се чуваше само моят плач. Сърцето ми се луташе, не можах повече да слушам. В сълзи се давих. Избягах до майка ми и долго я прегръщах, слушах как и се бие сърцето. До сега помня - малко забързано, обаче в постоянен ровен ритъм.

В памет на дядо Борьо.

Доминикия К.

Вие, ако искате да ми дадете присъда, дайте ми смъртна, защото седем години и половина ще минат като седем дена и половина. И тогава аз като изляза от затвора ще напаля такъв огън под краката ви, че и Москва няма да може да ви спаси. С тези думи бих посрещнала всеки един посегател върху личността ми. С тези думи, примесени с гняв и болка, ни посрещат и хората, чиито спомени от миналото са гьоч (насилственото преименуване и изселване на турците от България). Тези думи са причината в мен да се разпали пожар. Причината ангелът и дявoлът, толерантността и предразсъдъците да излязат в пряк сблъсък. Нещо като сблъсъка на титаните.  Те се бунтуват, а аз стоя безмълвна и си представям как хората изричат тези слова и искат да се противопоставят на безумието, наречено „Възродителен процес“.

Когато чуя думата възродителен несъмнено в съзнанието ми изникват асоциации с възход и възраждане. Ако не знаех за какво става въпрос, не бих се сетила, че всъщност за нас – етническите българи възродителният процес се състои именно в това да прогонваме, да преименуваме, да посягаме върху нечия друга идентичност и да не приемаме това, че хората могат да съществуват с имена, различаващи се от нашите. Тоталната противоположност на всички породени мисли в мен. Да, предразсъдъците понякога замъгляват съзнанието ми. Именно затова ангелът и дяволът в мен водят такава свирепа битка. Но оскверняването на човешката същност, отнемането на една от най-ценните човешки принадлежности,  е престъпление,  независимо каква религия изповядва, какъв цвят на кожата има и какъв език говори. А аз не мога да се примиря именно с несправедливостите в живота.

Хората се раждат с името си, живеят с него, градят с него. Целият житейски процес е свързан с него. Всеки е различаван и разпознаван на първо място чрез името си. Посегателство е някой да ти го отнеме и да ти сложи друго, нещо, което не ти принадлежи и не отговаря на същността ти. Така се губиш. При мен със сигурност би се случило това. Ще се лутам, а когато ме наричат с новото ми име аз просто ще съм като повяхнал лист в късна есен. Едва ли някой мечтае за подобна съдба. Да си виновен без вина. Аз със сигурност не искам да преживея този гьоч от осемдесетте, който разтърсва огромен брой човешки същества, различаващи се по някакви изкуствени предубеждения, измислени от други човешки същества. Тези предубеждения в много случаи пречат и на мен. Но когато чуеш, видиш и проумееш историите на хората, няма как да не пречупиш нещата през по-различна призма и хипотетично да не поставиш себе си в такава ситуация.

Затова на дявола вътре в мен бих отговорила: От 8 ноември 1995г аз съм Михаела. Нося това име и ще го нося докрай. За мен то е гордост и чест. Никой няма право да ми го отнема. Родих се с него и с него ще умра.

Михаела Стоянова

Потресът, наречен "Възродителен процес"

За  „Възродителния” процес не се изучава с подробности и факти от учениците в България. Причината е неизвестна. Споменава се бегло за насилственото преименуване на българските помаци и турци. И до там. Истината винаги ни убягва. Или се променя. Според това - кой е на власт.

Комунизъм. Кулминация в политиката на БКП е масовото насилствено преименуване на турското население в края на 1984 г. и началото на 1985 г. С настъпването на „Възродителния” процес, настава масов смут и напрежение. Оказва се, че преди тези драстични мерки помаците по своя воля са сменяли имената си с български. По-младите се притеснявали и дори хокали по-възрастните, които говорели на турски език на обществени места. Ала пропагандираният като „доброволен акт” процес налага, в условия на военна блокада, на мюсюлманите да си променят имената. Новото им име се вписва в моментално издаден нов паспорт. На среща с партийния и държавния актив на 18 януари 1985 г. Тодор Живков казва: “Смяната на имената трябва да се превърне в празник на освобождението на това население от турско робство.” На 31 март 1985 година процесът по издаване на паспорти с нови имена е обявен за приключил в цяла България. Междувременно настава масово преселение към Турция.

Абсурдна е версията, според която българските турци и помаци не са принуждавани с оръжие да се преименуват, а го правят по собствено желание, тъй като са открили “истинските си родови корени” и автентичната си “българска идентичност”. Тъй като няма такава опция. Моят дядо ми разказа следното: „Бяхме в потрес. Какво значи „Възродителен” процес? Как да наричам от днес Иван - човек, с когото работя от години и се казва Ибрахим? Нямаше как да го направя. Виждах огромна благодарност и уважение в очите на този човек. И това беше достатъчно.” Да, властите постъпват правилно, според своите убеждения. И да - погребана е истинската идентичност на тези хора. Не е ясно как това се свързва с „възраждане” на българското. Новите имена не биха ги направили повече българи. Ефектът е по-скоро негативно отношение към държавата. Към властта, която се е решила на такъв потресаващ щурм над достойнството на тези граждани.

Смяната на имената на помаци и турци, с което се обозначава този „Възродителен” процес, е и до днес основна пречка пред разказа за това минало. „Официално” използваното име „Възродителен” процес, така и не е анализирано, преосмислено и обяснено на нашето поколение. Дали това се дължи на факта, че на 29.12.1989 г. БКП въстановява правата на гражданите в България да носят турските си имена, или не - си остава загадка.

Елена Ангелинина

Възродителните имена, за които не знаете

Докато трае Възродителния процес, много български турци са принудени да сменят имената си, така че да се създава илюзията, че са от чист български произход. Повечето от тях избират традиционни имена като Георги, Иван, Димитър, Мария и Десислава. Има и такива, които в стремежа си да изразят възмущението си от насилствената промяна на имената им, решават да изберат по-нетрадиционни напук на българските власти. Такива са следващите примери.

Мек-Мед - сложно име, свързано със сладката храна, което идва от най-популярното мюсюлманско име Мохамед. Вместо турското Керем, вече има мъже с благозвучното име Керемида. Думата за "дъжд" на турски - баран вече не е име, за разлика от Банан. Вкусното Бюрек замества мълниеносното Бурак. Друго апетитно име е Филия, което сменя досегашното Филиз. Онур също изчезва, за да се появи на негово място Шнур. На Топрак се добавят две букви и се получава Топракия. Ерол прераства в музикалното Рок Енд Рол. Гюлнар се забравя, но все по-често се среща Гюле. А Орган звучи много близо до Орхан. Арман е комерсиализирано в Армани. Друга алтернатива е Барман. От Мелек остават само последните четири букви. Айлин отстъпва място на питието Айрян. Тук нещата вече загрубяват. Басима е удължено до Басимамата. Дерия води до унизителното Диария, а буквата Д в Денис е заменена от П.

Такя и така сме на тема побългаряване на турски имена, та да проверим как биха се наричали някои български селища с турски имена. Хасково идва от Хас Кьой, което е Царско село, но тъй като сме република, по-подходящо е Президентско село. Пазарджик би добил западно име - Маркет. Джебел би получил прекрасното Крива нива. Мадан се превежда като руда, което води до Рудище. Чепеларе би се сдобило с очарователното Помия. Село Айдемир би се превърнало в интересното село Желязна луна. Село Ерден няма такъв късмет - хората там не биха предпочели да е село Плевел.  

От Възродителния процес минаха 30 години и вече по-рядко се срещат подобни имена.

Гори, гори, огънче..

Защо и как властта сее разруха? Защо гражданите на едно "развито" социалистическо общество, което се развива в условията на "народна демокрация", не могат да изповядват различни религии? Защо трябва да променяш имената на хората в съответствие с някакви типично български изкривени стандарти за държавност и "гражданственост"? Човекът ли прави името или името - човека? Каква е разликата между българското и турското име?  И ако човекът цял живот е възпитаван да бъде трудолюбив и примерен гражданин, каква е разликата дали ще се казва Мехмед или Милен? И друго - ако от малък е настройван враждебно срещу властта, срещу българската държава, срещу българските хора, какво му пречи в зрялата си възраст да стане дисидент? А по-късно и джихадист? Всичко е субективно и относително и затова с внимание, с известна резервираност и предпазливост подхождам към темата.

Не ме разбирайте погрешно. Не се обявявам в защита на кухите трансатлантически ценности на хуманност и демокрация, които  припяваше до вчера "старата лелка" Европа. Днес тя пее друга песен. Когато ислямските емигранти неудържимо напират по източните й краища, тя стана крайно мнителна и предпазлива. Обърна страницата и вече не й е много до демокрация и тям подобни глупости. Но... случаят е друг! Преди четири века, в средата на XVІІ век, част от родопските българи загиват за вярата си и стават християнски мъченици. Хубаво! Отстоявали са принципи, поведението им е героично и достойно за уважение. Насилието и натискът, на които са били подложени, са били безмилостни и покъртителни. И?! Други са били по-практични, по-пресметливи, или по-хуманни към самите себе си, както бих ги нарекъл аз.  Приели са чуждата религия и нейните условности. Пак казвам условности. Богове, ритуали, обреди, имена и т.н. До днес Исус Христос, от утре -  Аллах. В съзнанието си те остават българи. Чисти, етнически българи. През цялото това време, от ХVІІ век до днес, те живеят в България. Дишат българския въздух. Работят на българските полета, не по-зле от другите българи. Ядат българска храна и твърдят, че са българи. Мюсюлмани са по религия, но българи по дух и по кръв. Е? Какъв е проблемът?!

През 1944 година в България идва нова власт. Отечествен фронт. БКП. Тя претендира за "народна демокрация". За "равни права на всички работници". Едно от тези права е правото на свободен избор на религия или вероизповедание. Сред трудещите се са и онези българи, потомци на старите "помаци", приели исляма, но останали българи. Те живеят и се трудят в селата и градовете си и като всички останали искат нормален живот. Казват, че са българи и че искат да останат в българската държава и да се трудят в нейна полза. Но "демократичната" власт, дребнава в някои отношения, решава, че за да бъдат истински българи, те трябва да се носят български имена. Иван, Драган, Стоян, Петкан, Марко, Асен, Петър, Калоян, Аспарух и други. Режимът в един момент решава, че сменяйки имената им, нещо може да се промени. Че ако до този момент е бил Асан, а после стане Асен, като порасне, той няма да стане терорист. И няма да залага бомби във вагони за майки с деца. Примерно! Ще стане примерен социалистически гражданин. От онези обикновени хорица, които смирено ще ходят на работа от 8 до 5 и се страхуват от партийния секретар. Ще се гордее с тази благозвучна разлика в името си и ще забрави някак как същият този партиен секретар е нарязал с овчарска ножица шалварите на жена му. Изключително далновидно и предвидливо! Това е последният удар на една система, нанесен от самата нея върху самата нея. Самоунищожение отвътре, което наред с политическата разруха на един строй, на една цяла политическа система, отключва други, по-сериозни проблеми. Най-важният от които - проблемът за омразата и реваншизма. Проблемът за борбата с човешкия гняв и желанието за отмъщение. Това желание за отмъщение, съчетано с типичния за ислямските общности фанатизъм, по-късно прераства в тероризъм и стремеж към световно господство. Не се поучихме нито от чуждата, нито от собствената история?  "На зла круша - зъл прът", казал народът. И после - бомба в тунела на гара Буново, атентат във фоайето на хотел в Сливен. След години претенции за "права и свободи". Намеци за независимост и т.н. Както комунизмът се изроди до краен предел, така се изврати и българската демокрация... И тук ми иде да викна с пълен глас Ботевите стихове: "Тежко се живее, брате, сред глупци неразбрани..."!

Комунизмът е престъпление срещу българския народ. Окрадоха държавата, унищожиха хората. Съкрушиха волята за живот, за промяна, за демокрация. Посадиха фалшиви ценности, най-висши сред които конформизма, ограничеността, прекомерната мнителност и желанието за реваншизъм и господство. Черни страници в българската история. Купуваха едни със сигурност, работа, евтини стоки, корекомски шоколад, един месец море за всеки "труженик". Опции всякакви, но само за българи. На други им смениха имената. Защо - да пита човек и пак да не знае. За да се почувстват "баш българи". Да станат по-примерни граждани и изпълняват плана по-съвестно. А междувременно ако някои от тях са решили да организират някаква конспирация срещу българите и тяхната държавност, ще се откажат, ако се казват Аспарух, а не Абдул. Гениално! Посвещавам тази политическа сатира на изключително далновидните решения на българския социализъм, който загина от своите залпове. Честита "пирова победа" на всички партийни "членове"! Постигнахте много. Нахъсахте ги и отключихте един унищожителен механизъм не само за социализма, но и за България. Не бих се учудил, ако поискат независимост като косовци! Това си е съвсем в реда на нещата. Но е най- красноречиво доказателство, че езикът на омразата и нетърпимостта не е решението...

Георги Скоклев

Писахме за Възродителния процес

Едва бяхме приключили с размислите по една от най-провокативните теми към момента-  бежанската криза, приемането на "другите", "различните". А  г-н Бодаков ни хвърли отново в опасните води на етническата тематика, но този път пращайки ни в миналото. Близкото минало на България, но за повечето от нас, които не сме били родени по това време, то не се различава от  събития като Втората световна война по отношение на методите за  изследване, които ще трябва да приложим - и на двете не сме били очевидци и разчитаме на "очите" на историята.

"Възродителен процес" е символичното име на осъществяваната асимилационна политика от страна на Българската комунистическа партия, спрямо т.нар. "български турци", и като цяло мюсюлманското население в страната, в това число и роми, помаци, татари. Процесът започва в началото на 70-те и продължава до края на 80-те години на 20-ти век. Осъществявали са се системни репресии  - забранено е да изповядват Исляма и да посещават джамии (по принцип, поради комунистическата/социалистическата доктрина за атеистичното общество, забраната за практикуване на религиозни обреди и посещаване на храмове, било в сила и за православното християнство), забрана за ползване на майчин език. Нещото, което обаче най-трайно се е оформило като символ на "Възродителния процес", и което се счита за нещо изключително позорно за България, е насилствената смяна на арабско-турските имена с български.

В резултат на репресиите, българските мюсюлмани тръгват на т.нар. "Голяма екскурзия" в търсена на по-добро бъдеще в съседна Турция.

Вижте какво мислим ние, студентите по журналистика, за този противоречив период от близкото минало на България в следващите текстове!

Приятно четене!

Александра Джермова

Непознатият друг в непознато пространство

Непознатият булевард в непозната столица.

Непозната държава в непознатия свят.

Най-напред, аз помислих, че няма да стане. Няма да стане така, както искам. Но аз вече свикнах, така че реших, че нищо не губя.

Много хубав ден. Така ми се искаше той да мине в онези безкрайните улички и пътеки, докато не стане край, очаквания край на града. Обаче времето е доста късно, и не успях да се разходя дори и един час, когато стигнах до нужната ми локация – изложба, която трябваше да посетя днес. А днес и сега е четвъртък, 1-ви октомври, някъде към 5 часа вечерта. Изложбата е с доста интересно название „Непознатият друг“.

Аз пък толкова очаквах празник, големи цветя, например, божури – прекрасни са. Обаче, нали, ами какво ми трябваше да очаквам… Естествено, че черни стени, естествено, няколко думи за страдания и скитания. (Поне повече от няколко, примерно десет или малко повече). Думите, с разбираема цел да задушат със своята значимост или нещо от рода. За сега не искам да усетя нито мястото, нито стените, не ми се докосва, не ми се търси. Искам божур!

Втората зала беше доста скучно украсена в черен цвят. Защо скучно? Не знам точно, възможно е за това да са виновни тези самотните столове и прозяващите се посетители. Каквото и да е било, аз, както обичам, правя всичкото както трябва. Гледам го изцяло, от край до край. Бежанци, Сирия, субтитри, за най-тъжното, най-страшното, сложното и сериозното. Да, това е. Замислих се, че не е чак толкова зле, но е чак толкова Изкуство. Не е напразно това, да. Проявен с цвят опит.

За сега свърших аз с едната черна, стигнах до следващата, третата зала, където ме очакваха лица. Същите, обаче зад тях само текст. По-силно, отколкото тези субтитри. Трябваше да събера доста търпение и морални сили, за да съумея да устоя пред всеки един от залата, без уморен, отведен настрани поглед в празнотата. Празнотата... Именно това не ми достига тук. Повече ми трябва празнота. Обаче разбирам, че колкото и свободно пространство да е било, това няма да стане празно. Виновниците са тези лица, историите им. Да, аз не успях. Не успях и реших, че не съм от тези. От тези, които успяват. Лошо е това, което се случва. Но, какво мога АЗ, освен да пиша за това?

Ходих преди на подобна изложба с видео, фотографии и истории. Мислех за това доста. Сега решавам само да чувствам, с доста скъпи сълзи.

След малко свършвам. Изложбата е за бежанците от Сирия. Достатъчно е да се иде и да се погледне в очите на героите на изложбата – дори и от фотографиите, обработени с фотошоп. Не мога да кажа нищо повече за съдържанието. Излизам от тъмната стая със снимките към една ярка, с три бели и една напълно черна стени. Радвам се на преобладаващото бяло и излизам.

Аз не съм удивена от факта, че никой не иска да спасява света. Всичките герои, както е известно, трябва да забравят за себе си и да се отдадат на едно неконкретно «всичко».

Когато Айвенхоу още беше популярен, може би, щяха да се намерят малко повече герои. Но, стори ми се, сега изобщо те на никого не трябват без войнишките си секири, щитове и мускулите. Сега за герои е нормално да считаш хората от изкуството, които вземат за себе си всичките тези свръхназначения.

„Непознатият друг“– е един продукт на съвременния героизъм, когато на нас, наблюдателите, се опитват поне на пръсти да обяснят, че войната е зло.

Заради това «героите» са принудени да наемат помещения и да правят входа свободен – «във всеки смисъл на тази дума». Да създават атмосфера с помощта на звука, цветовете и осветлението. Да говорят, пишат, рисуват и разказват за това. Да правят толкова чудесни неща, като тази добре измислена в детайли изложба.

«Хората да се замислят» - само заради това.

Да, скъпо е, но,мисля че е  доста ефективно.

Доминика