Магията на морето

Тя обича морето и разходките край него. Обича го винаги – през лятото, когато не можеш да се разминеш от хора по алеите; през есента, когато слънцето го огрява примамвайки те, а температурите не позволяват да повървиш по пясъка без обувки, а така ти се иска. Обича го дори през зимата, когато вълните препускат една през друга и носят със себе си вятър, който те пронизва от студ, а пясъкът не се вижда от сняг. Обича го и през пролетта, когато птичките долитат със своята песен, а ти вече нямаш търпение да се излегнеш под лъчите на слънцето и така да дочакаш лятото.

Морето е част от гените й и няма как тя да не го обича. Когато израснеш на брега, морето става част от всички твои спомени. А как очаквате тя да живее в град, изграден от бетон, далече от морето? Все едно да уловиш риба и да я пуснеш в гората.

Стига чак до безкрая. Разлива се докъдето ти стига погледът, а после се слива с небето с такава нежност, че ако не си го виждал, няма как да си го представиш. Тя обича разходките по пясъка, поел в себе си солта от вълничките, които го галят. Защото сутрин, рано сутрин, когато само чайките не спят, тя обича да пие кафето си, стъпвайки по пясъка. Да посреща изгрева и да диша изпаренията от току-що събудилото се море. Небето се събужда и облаците се прокъсват от лъчите, които нямат търпение да стоплят морето, града, душата й. От линията между небето и морето се подава с любопитство слънцето. Тя обича да слуша тишината на града рано сутрин. Чувайки само хруптенето на пясъка под краката си и как вълничките с нежност галят брега, да допива кафе. Тя не обича да се събужда преди изгрев, но за този изгрев тя нямаше търпение да отвори очи.

При залезите пък, за разлика от изгряващото слънце сутрин, не трябва да си сам. Тя не обича да е сама. Те са прегърнали романтиката и те задължават да се потопиш в нея! Те са нейните анти-депресанти. Когато иска да гледа залеза, никога не е сама. Защото залезът има дрескод, който задължава да носиш със себе си още една душа. Тя обича скалите на брега. Онзи малък вълнолом, облечен с костюмче от водорасли. Това е нейната маса с табелка „Резерве”. И когато слънцето залязва, нежността на лъчите му се слива с романтиката на морето. А тя как обича вълничките, със своята пъргавост, гонени от бриза! Сякаш танцуват по повърхността.

Залезът е с дрескод, а поканата е задължително за двама. За две души, които търсят изгубилата се романтика. Лъчите, които докосват водата за лека нощ, са чашите шампанско, с които си даваш „Наздраве!”. Наздраве за романтиката, за залезите, за двете души, които се изгубиха в безкрая на деня и се намериха в романтиката на приветствалата ги нощ.

Ето затова тя обича морето. То е нейната гама цветове, защото във всеки един момент то сменя оттенъка си, проблясва, пречупва се... Защото дори дъгата не може да му се опре по красота и разнообразие със своята палитра цветове.

Само този, който е бил там, знае какво е. Ако не си се докоснал веднъж поне до магията на морето, колкото и негови снимки да видиш, колкото и описания да прочетеш, никога, никога, никога няма да усетиш как чарът му гали душата ти. Тя обожава морето. То обвива нейната душа в нежност, поставя я в кутията с опаковка, която блести, а после й я поднася обратно. Като подарък за самата нея. Като прераждане... на душата.

Морето е нейният лек. Лекува мъките от любовта и раните от ножовете в гърба. С лекота и нежност взима душата й, понася я на крилата на бриза, после я окъпва в догонващите се вълнички и й я връща. Затова тя обича да е там, в близост до морето. Дори да не го вижда. То винаги й праща поздрави преди да заспи, сутрин я буди с песента на чайките и й напомня за себе си, галейки я с бриз.

Не си мислете, че през зимата никой не обича морето. Колкото и неприветливост да показва, то винаги ще е там, за тези, които го обичат. За нея също. Именно зимата, когато няма никой, който да се радва на морето, тя обича да се разхожда по алеите до него. Достатъчно близо, за да усеща солта във въздуха, но и достатъчно далеч, за да не намокри краката си. Колкото и рядко да вали сняг, тогава гледката потъва в приказка. Представете си морето, което неспокойно бушува, и брегът му целият в сняг. Вероятно изпитвате затруднение да си го представите. Само този, който го е виждал, знае за магията на приказката през зимата. Иначе не можеш да я усетиш.

Когато тя е далече от своето място, не е същата. Липсва й парченцето от пъзела, което да я допълни. Защото там, където го няма морето, го няма и отдушникът й. Липсва онова място, което поглъща сълзите й, когато я налегне тъга; липсва й, защото усмивките й, радостта й... остават някъде в града, обвит в бетон, студенина, отчужденост. Нали знаете, че всеки си има място, което да поема всичките ни емоции. Място, което пречиства душата ни от всичката мръсотия на ежедневието. Там, където се чувствате обгърнати в свобода. Е, нейното такова място е морето. Като пиявица изсмуква мръсното и като в приказка я изпълва с магия.

Ако сте израснали далече от морето, ще ви е страх да вървите до края на моста, който се извисява над водата. Ще имате чувството, че пропадате. Ще си представяте как моста се чупи или как ви залива вълна, а вие се губите в дълбините на морето ... завинаги. Може би някои от вас ги е страх само докато четат. Може би някои от вас изобщо няма да стъпят на моста, а ще го гледат от далече. Малко са тези, които ще изпитат желанието да минат през това предизвикателство. Но когато стигнат края на моста, ще усетят, че под краката си нямат земя и всичко това може да пропадне изведнъж. И край.

 За нея обаче това е вълшебството на морето. За нея това е като да върви по водата, да усеща нищото под краката си и безкрая, който се очертава пред нея. И колкото и да се бушува водата, тя знае, че няма нищо страшно.  

Това е нейното място и само този, който е бил там знае!

Таня Панайотова

Вечният кмет

Село Галиче. Община Бяла Слатина. Област Враца. Държава България. Кмет Чоков. Ценко Чоков. Цвят на очите- неизвестен (не се виждат от абсурдните тъмни очила). Цвят на косата- неизвестен (бръсне си главата). Брада няма. Нос с учудващо правилна форма. Уши големи. Почти липсваща горна устна. Месеста долна. Зъби- големи и бели (по всяка вероятност изкуствени). На челото две-три бръчки за разкош. Врат- трудно забележим. На врата ланец, понякога два, в деня на изборите стигат до пет. Обезателно златни, колкото може по-лъскави. Кръстчето е бонус, всевиждащото око също. Ако са в комбинация най-добре. Стойка заплашителна. Краката разкрачени, дясна ръка в  джоба (подозрително почесваща нещо на десетина сантиметра под пъпа). Главата леко приведена (може би трите килограма злато на врата все пак тежат). Лявата ръка, свита в лакътя. Показалец стърчи нагоре. На китката часовник. Златен. Два пъти по-дебел от ланеца. Лъскав. Ризата- сиво райе. (Версаче го е минал поне с хилядарка за тоя парцал.) Костюм- черен. Впит. На ревера нещо лъскаво. Дясната ръка продължава да почесва нещо под пъпа. „Нещото” вече е опънало панталона. Чорапите бели. Хавлиени. С три черни наклонени черти. А.Д.И.Д.А.С. Обувките зелени. Досущ като на Евгени Минчев (защото обичат животните, пък и щот е по-евтино, заедно са поръчали убийството само на едно крокодилче. Ценко си направил обувки от предницата му, Евгени от задницата.)

            Чоков вади ръка от джоба.Нещото продължава да опъва панталона. Ръцете на Ценко се удрят. Среден пръст и палец започват да щракат. Две руси глави се приближават. Под главите стройни тела. Облечени в латекс. Черен. Лъскав. Деколтета преливат. В ръцете микрофони. Зад тях роми с акордеони. Някои с тъпани. Има и зурни. Ценко вади пачка. Зелена. Почва да лепи по челата. Продължава да пляска, поклаща и ханша. Младо момче сервира. Ценко го вика. То изпълнява. Покорно. Хуква нанякъде. Връща се с чаша. Кафява течност. Ценко взима чашата. Лисва я в лицето на младежа. Празната чаша чупи в главата му . Кръв. Сополи. Друго момче носи бутилката. Чоков я грабва. Черен етикет. Наполовина пълна. Изпита на екс. Шляпване по задника на едната „певица”. После и на другата. Те се усмихват. Тук са ханъми. Десетината мъже на масата с радост биха иззели функциите им. Ще позволят на Ценко да ги шляпа по задниците стига да поиска. Нищо, че са двуметрови. Нищо, че са 120 килограмови...

            Сръбското зазвучава още по-силно. Мъже и жени се натискат на Ценко. Той се натиска на певиците. Наследникът на Чоков изниква от нищото. И той като баща си демо версия на Слави. Преброил е бюлетините. Ценко Чоков печели 96 процента от вота. Всички ръкопляскат. На Ценко му е все тая. Преди 15 минути изшмърка две линии. „Нещото” отново е опънало панталона му. Певиците вече го чакат в общинския автомобил. Черен. Лъскав. Нов. Немски. Джип. (Данъкоплатеца черпи). Ценко се качва в джипа. Събува панталона. Двете певици се сбиват коя да го обслужи първа. Кръв и сополи втори дубъл. Докато се карат Чоков заспива... Да Ви е честит „Веният кмет”!!!

Прокоба и благословия

Девет дни България имаше една единствена тревога. Тази тревога не беше предстоящия местен вот, нито пенсионна, здравна или образователна реформа, не бяха, дори бежанците. В дните от 9 до 18 октомври България беше волейбол. Играчи, публика, нация се сляха я юмрук.

И започна дългоочакваният шампионат. Жребият ни бе изпратил в тежка група: Германия ни победи на финала на Европейските игри в Баку, Холандия е традиционна сила в спорта, коравите чехи винаги са способни да поднесат изненада. Специалистите предричаха трудно излизане от потока. Явно, обаче никой не се беше сетил да попита какво мислят родните лъвове... Първият мач ни изправи срещу немската машина. Начело на тази машина е един белгийски ексцентрик. Името му е Витал Хейнен и освен с прекрасните си тактически умения е известен с голямото си самочувствие. Та този... хм треньор заяви преди мача, че България е неговата любовница. Не знам дали не се изгубихме в превода, или пък Хейнен не се обърка от въвеждането на трети пол в Западния, толерантен до парадоксалност свят, АМА в мача любовницата му го изнасили брутално – без  вазелин. Родните волейболисти натъпкаха белгиеца, така както бобовдолски затворник ще се отнесе към Азис. 3:0 и начало на еуфорията.

Следваше мач с аутсайдера Чехия. След летящия старт, всички очаквахме лесен успех. Само че типично по български тръгнахме да се давим в плиткото. Кански мъки и 3:2 за България. 13 000 по трибуните се изпотиха, но накрая си тръгнаха щастливи.

Трета среща: съперник бе Холандия, а залогът – ден в повече за почивка и по-лесен противник за четвъртфинала. Нов волейболен спектакъл, 3-часова битка. Драма с контузията на Теди Салпаров. Още един скандал, спретнат от Витал Хейнен, този път в ролята на съветник на холандския треньор. Успехът от гладиаторската битка отново беше наш. 3:2 и „Българи юнаци” се чуваше до Белград и Скопие. След всяка спечелена точка юмрукът, в който се бяха превърнали играчи,треньори и публика, се стискаше все по-здраво.

Дойде време и за четвъртфинала. Там ни очакваше позната физиономия. След като Германия беше унизена на старта на Европейското, Витал Хейнен реши, че знае как да победи България. Потъпка всякакъв спортен морал и нареди на играчите си да загубят нарочно от Холандия, за да се изправят отново срещу нас. Явно му хареса на белгиеца. Може би се е сетил за онзи виц: „А от два пъти става ли се... водолаз?” Поиска си го и си го получи. Фанатична подкрепа от  трибуните и ново сухо 3:0. Германците толко бой не са яли от Втората световна, горките! А българският народ бе все по-обединен. Очевидци твърдят, че в района на Арена Армеец, ситуацията е напомняла лятото на 1994г. За пореден път спортът беше повод за гордост. Гледах онзи мач в компанията на десетина колеги. След мача слушахме възрожденски песни и наистина бяхме горди Българи.

Идваше ред на Франция – най-силният отбор в света. За мое огромно съжаление, бях един от малкото съотечественици, които не успяха да гледат този мач. Налагаше се да отразявам футболното дерби на Пловдив. За неизкушените от спорта, правя уточнение: враждата между Локо и Ботев е по-истинска от тази между Левски и ЦСКА, поне според мен. Агитките на двата отбора неведнъж са се смазвали от бой, а репертоара им от псувни, клетви и поздрави към майките на противника, е по-дебел от китайския телефонен указател. Та седях си аз сред 7 000, разлютени майни. Наоколо се хвърляха бомбички и димки. Опъваха се огромни транспаранти. Двете агитки за миг не спираха да се „поздравяват”. Полицията жизнено налагаше част от ултрасите. Истински ад, ама от хубавите. Изпитвам извратено за мнозина удоволствие. Може да са неонацисти, фашисти, скинари, но са готови да убият в името на омразата си. И тогава дикторът на стадиона ме извади от размислите. „Уважаеми зрители, току що България спечели първия гейм срещу Франция!” Една секунда беше необходима, за да спре: „Ей жълтури, майка Ви ш’е*а”. „Българи юнаци” разцепи въздуха. 7 000 човека настръхнаха от кеф. Враговете скандираха едно и също нещо. Тогава разбрах, че волейболистите ни вече са шампиони. Щом можеш да обединиш „канарчета” и „смърфове”, можеш да направиш всичко. После дойде прокобата, тегнеща над отбора. За 9 години страната ни има един спечелен и девет загубени полуфинала. Колкото и добре да играем, каквито и чудеса да правим, прокобата винаги ни оставя на полуфинал. А оттам иди играй за трето място. Бил си на път да подкараш Ферари, а сега трябва да се бориш за Дачия... Айде нЕма нужда! Така загубихме и от италианците, но като че ли на всички ни беше все тая, най-вече на играчите...

Що се отнася до спортно-техническата страна на нещата България прескочи потенциала си. Евала на целия отбор! Предвождани бяхме от динозавъра на българския волейбол – Владо Николов, който едва ли сам помни на колко точно години е. Капитанът на националния отбор напълно оправда клишето, че в спорта няма млади и стари, а можещи и неможещи! А Владо повярвайте ми е Можещ, ама много МОЖЕЩ. Преминавам към двамата най-можещи в този отбор: Двете български кули – Теодор Тодоров и Виктор Йосифов. Двама от тримата най-добри централни блокировачи в света са българи. Ще кажа няколко думи и за Лимона. Владислав Иванов, както е истинското име на резервното ни либеро, получи шанса на живота си, след контузията на Теди Салпаров. До преди мача с Холандия Лимона едва ли беше записал и 20 мача с националната фланелка. Влезе, обаче и като истински ветеран от войната обезвреждаше бомба след бомба, изстреляни от противниковите нападатели. Няма как да не спомена и архитекта на отбора – Георги Братоев. Преди месец никой не знаеше, дали той изобщо ще се навие да играе за България, след като неговия брат-близнак Вальо остана извън състава. В медиите се появиха информации за „братска солидарност” и „дезертьорство”. Георги Братоев, обаче е перде и въобще , ама въобще не му дреме какво се говори. Той играе с такава усмивка, все едно е на 11 и играе с приятели в градинката пред блока. В Жоро няма и следа от тревога, дори когато вдигне лошо някоя топка, той се обръща към Владо Николов и хилейки се казва: „Дигнах ти я лоша, ама си Голям и пак я вкара!” Един друг голям, и буквално, и преносно е Тодор Алексиев. Може да е леко пълен и сервисът му да е като на девствена осмокласничка, но погледът с който „изгаря” противниците и хъсът, с който се радваше на всяка точка ме караха да викам и псувам от кеф. Тошко е живото доказателство, че в спорта, нито силата, нито класата, нито дори и таланта могат да се противопоставят на необузданата българска воля за победа. Алексиев забиваше, след което псуваше и отново поглеждаше с онази спортна злоба противника. Сигурен съм, че когато сме атакували „На ножъ” – ни е водил някой от предците на Тошко. Споменавайки предци, тябва да отбележим и  НАЙ – ГОЛЕМИЯТ, а най-малък на години – Ники Пенчев. 23-годишният посрещач започна турнира като младо момче с голям потенциал, а завърши като мъжът играл лъвски ден, след като е загубил втория си баща. Поклон пред теб Ники – ти не си вече голобрадата юношка, която никой не взима насериозно. Николай Пенчев е, и трябва да бъде новият идол на българските хлапета. Едно голямо БЛАГОДАРЯ и на всички останали национали, които по една или друга причина играха по-малко. Шапки ДОЛУ пред всички, които живяха само заради волейбола през тези девет дни. Поглеждам и нагоре – към спортните богове: „МАЙНАТА Й НА ПРОКОБАТА ВИ БЕ!” Ако ще още 100 полуфинала да загубим, ако ще повече да не спечелим медал, НИЕ бяхме ЕДНО – ОТНОВО, макар и за малко. Благословия (б)е да си Българин!

Част от нас писаха за българи you-nazi (юнаци),а друга - за "избори"

В седмицата когато България беше ВОЛЕЙБОЛ, а опиянението от блестящото представяне на нашите момчета караше хората да се чувстват като през 94-та година и"Българи Юнаци!!!" разцепваше въздуха, но след това всички надежди останаха попарени, предложенията за тема по която да пишем нямаше как да подминат всичко това. Оказа, че колегите нямат намерение да пишат само за волейбол, дори не само за спорт. Учудващо и радващо разнообразие от интерпретации на оригиналната заигравка с думи - българи you-nazi - това видяхме като резултат от изпълнението на задачата. 

Този път обаче ни беше даден и избор.. да пишем и за "изборите". Пак стана заигравка с думи, почти неумишлена. Дадена ни беше алтернатива, защото не всеки се интересува от спорт или пък може да пише за него. Та.. имаше доволно много колеги, които бяха писали и за тогава предстоящите местни избори и референдум. Получи се чудесна смесица от текстове, чиито идеи се преплитаха, воюваха едно с друго или пък си подаваха ръка съзаклятнически. 

Вижте какво написахме за юнашкото, за спорта, за победите, загубите, за правото на избор и липсата на избор и още много - в следващите текстове.

Приятно четене!

Александра Джермова 

Българската кутия на Пандора

Една „кутия пълна с тайни” вълнува българското общество напоследък. 17-годишната сензация Гери-Никол се нареди до най-големите играчи в родната политика. И тя като Борисов, Плевнелиев, Местан и компания раздели българите. Едни я харесват, други комплексирано й се подиграват; важното е, че варненката събра повече от 11 милиона гледания с дебютния си сингъл. Кутията на Гери-Никол се оказа една своеобразна кутия на Пандора, от която за пореден път изпълзяха разделението и комплексарщината на българския народ.

            Музиката, обаче не е толкова същетвен проблем. Има една друга кутия на Пандора, създала и създаваща беда след беда и до ден днешен. В средата на 80-те години на ХХ век Българската комунистическа партия извършва насилствено преименуване на повече от 850 000 български турци. Гавра, причинена на една десета от населението. Не харесвам комунизма, не симпатизирам, обаче и на турския етнос. Би  следвало да съм безразличен към този процес. От реваншистка гледна точка, стореното има някакъв резон. 500 години те са изнасилвали, потурчвали и убивали, сега е наш ред да асимилираме.

Колосална политическа грешка!

            Българските турци са кротки, работливи и търпеливи хора. След началото на репресиите общността им бавно, но сигурно започва да се капсулира. Терористичните актове не закъсняват. Склонен съм, дори да оправдая опитите за покушение срещу Тодор Живков. За тези хора, пък и струва ми се така е редно, честта е по-важна от живота. Атентатът на гара Буново, обаче отваря българската кутия на Пандора за пореден път. Три деца и четири жени умират. Създават се множество „протурски” организации. Вместо да се асимилират, мюсюлманите сегрегират още повече. С проваленото си „прочистване” на нацията, БКП забива един от последните пирони в собствения си ковчег. При прочитането на завещанието на мъртвата Партия, откриваме, че тя оставя на България един огромен тумор. Раковото образувание носи името Движение за права и свободи, а негови водачи са децата на БКП- бивши агенти на Държавна сигурност.

            И така Възродителният процес отвори кутията на Пандора. Унизи българските турци, сетне привдно затвори кутиятя и им върна имената. Върна им, обаче и управниците. Истински сменено бе само едно име: БКП за българските мюсюлмани стана ДПС. Те продължават да гласуват компактно, както преди 1985г. Хората, гаврили се с тях преди 3 десетилетия, използват гласовете им, за да се гаврят и с нас днес. Движението за права и свободи участва открито или задкулисно в управлението на страната през последните 25години. Растящият след всеки вот, процент гласове за ДПС ме кара да се замисля: Дали в българската кутия на Пандора е останала Надеждата? Може б трябва да питам Гери- Никол, все пак тя „знае всичките им схеми”...  

Роберт Лазаров

Дядовците ми

Забележка: Това не е история за "Възродителния процес" в България от 70-те и 80-те на 20- ти век, както може би ще усетите. Авторката разказва за подобни репресии, които са се случвали в родината й. Тя е родом от Украйна ,а в момента е студентка във ФЖМК в София. Все още подобрява своите познания по български - та могат да се пренебрегват малкото грешки, които тук-там се появяват. Приемайте ги даже за богатство! А иначе авторката винаги има какво да разкаже, особено в настоящия текст. Приятно четене!

За това ми разказваха дядовците ми. Бях много малка, някъде на 5 години, когато дядо Борьо започна да ме влачи със себе си на раздумки. Помня техните истории, които дядовците ми разказваха през лятните вечери, защото аз, без възможност да общувам със свърстниците (поради тяхното отсътствие в малкото селище), слушах разговорите им. Понякога ме изгонваха, обаче аз се криех зад вратата и продължавах да слушам.

Всичките разговори обикновено се случваха навън или на терасата с хубаво гъсто лозе.
През лятните вечери прилитаха доста комари, за да се греят на горещите лампи. Също така стремително слитаха се дядовците ми, за да се съгреят с няколко чаши вино, барела на което завинаги беше от права ръка на господара. „Сало“, вино, сирене, хляб и лук –както винаги. Най-често всичките се усмихваха, говориха за маловажни неща, разказваха на един друг последните си новини и приказки.

Но помня, случи се една вечер нещо много тъжно. Всичките седяха с поникнали глави… Майка ми като разбра какво се е случило, казаха ми, че е време да си лягам, защото разговорите им са „не за моите уши“. Но аз, естествено, оставих си ушите в стаята, а останалото тяло (след като майка ми се върна към своята работа) аз пренесох в градината, близо към терасата.

Времето е да се каже за моят дядо Борьо. Той беше на 74 години, носеше шапка и жилетка от овча кожа. Аз харесвах да седя на коляното му и да се разклащам с него, когато той се смееше. Дядо Борьо е от тези, най-дъртите и мъдрите, когото в компанията винаги слушаха в дълбока тишина… Ето именно тази дълбока тишина и ми трябваше на мен,  за да чувам всичко добре.

Този път той говореше с висок глас, се възмущаваше:

„Аз бях на 6 годинки, обаче помня всичко. Не ме прави на склерозен! Румънците бяха тук и в 1923-та година и в 1947-та… Аз много добре помня 1947-та, не ми се усмихвай!“ – мисля тук дядо обвиняваше някой от слушателите си за невнимателност. Той продължи: „Ще ти кажа за 1947 година… Бях само на 6 годинки. Румънците искаха ние да се продадем, искаха да сме румънци, да не сме българи! Те идваха в селището всяка седмица. Някой се продаваше на тях заради храна. А от другите взеха всичко, от някои отнеха и най-повече – живота им. Дори, и моите обувки от свинска кожа, които аз се опитвах да сготвя за супа ми взеха! Естествено, че баща ми знаел, че ще дойдат и скри голяма торба с пшеница и царевица под земята, за да преживеем зимата. През лятото аз можах да се храня сам. Ние с приятелите ядохме цветята, намирахме дървета с ябълки или череши, ходихме до бившите полета за да събираме зърната на царевицата. Обаче хубавото време в един момент мина, и храната се свърши. Дойде зимата…“.

Настъпи една пауза, в която се чуваше само моят плач. Сърцето ми се луташе, не можах повече да слушам. В сълзи се давих. Избягах до майка ми и долго я прегръщах, слушах как и се бие сърцето. До сега помня - малко забързано, обаче в постоянен ровен ритъм.

В памет на дядо Борьо.

Доминикия К.

Вие, ако искате да ми дадете присъда, дайте ми смъртна, защото седем години и половина ще минат като седем дена и половина. И тогава аз като изляза от затвора ще напаля такъв огън под краката ви, че и Москва няма да може да ви спаси. С тези думи бих посрещнала всеки един посегател върху личността ми. С тези думи, примесени с гняв и болка, ни посрещат и хората, чиито спомени от миналото са гьоч (насилственото преименуване и изселване на турците от България). Тези думи са причината в мен да се разпали пожар. Причината ангелът и дявoлът, толерантността и предразсъдъците да излязат в пряк сблъсък. Нещо като сблъсъка на титаните.  Те се бунтуват, а аз стоя безмълвна и си представям как хората изричат тези слова и искат да се противопоставят на безумието, наречено „Възродителен процес“.

Когато чуя думата възродителен несъмнено в съзнанието ми изникват асоциации с възход и възраждане. Ако не знаех за какво става въпрос, не бих се сетила, че всъщност за нас – етническите българи възродителният процес се състои именно в това да прогонваме, да преименуваме, да посягаме върху нечия друга идентичност и да не приемаме това, че хората могат да съществуват с имена, различаващи се от нашите. Тоталната противоположност на всички породени мисли в мен. Да, предразсъдъците понякога замъгляват съзнанието ми. Именно затова ангелът и дяволът в мен водят такава свирепа битка. Но оскверняването на човешката същност, отнемането на една от най-ценните човешки принадлежности,  е престъпление,  независимо каква религия изповядва, какъв цвят на кожата има и какъв език говори. А аз не мога да се примиря именно с несправедливостите в живота.

Хората се раждат с името си, живеят с него, градят с него. Целият житейски процес е свързан с него. Всеки е различаван и разпознаван на първо място чрез името си. Посегателство е някой да ти го отнеме и да ти сложи друго, нещо, което не ти принадлежи и не отговаря на същността ти. Така се губиш. При мен със сигурност би се случило това. Ще се лутам, а когато ме наричат с новото ми име аз просто ще съм като повяхнал лист в късна есен. Едва ли някой мечтае за подобна съдба. Да си виновен без вина. Аз със сигурност не искам да преживея този гьоч от осемдесетте, който разтърсва огромен брой човешки същества, различаващи се по някакви изкуствени предубеждения, измислени от други човешки същества. Тези предубеждения в много случаи пречат и на мен. Но когато чуеш, видиш и проумееш историите на хората, няма как да не пречупиш нещата през по-различна призма и хипотетично да не поставиш себе си в такава ситуация.

Затова на дявола вътре в мен бих отговорила: От 8 ноември 1995г аз съм Михаела. Нося това име и ще го нося докрай. За мен то е гордост и чест. Никой няма право да ми го отнема. Родих се с него и с него ще умра.

Михаела Стоянова