Отличителните белези на политик - Лютви Местан

Шампиони по отсъствия, национални предатели, победители в състезание за некадърници – това са само малка  част от негативните етикети, с които българските политици се славят.  Външният вид на мъжете е сходен – костюми, предимно в тъмни нюанси, светла риза и тъмна вратовръзка. Подстрижките им са поддържани, аксесоарите -  оскъдни. Дамите в политиката са доста по-екстравагантни. Нашумяла през последните години е прическата френско каре, която е съпътствана от боя с руси нюанси (Ана Баракова, Цецка Цачева, Мая Манолова).

По-сериозно внимание на външния вид и отличителните черти в характера ще отделя на Лютви Местан. Господин Местан е лидер на Движението за права и свободи (ДПС) от 19 януари 2013г., когато се провежда 8-та национална конференция на партията. Преди това заема поста заместник-председател на същата партия.

Външният вид на Лютви Местан е лесно разпознаваем. Политикът винаги стилизира лицето си с брада катинарче, бяла на цвят. Фризурата на Местан е добре оформена – носи косата си сресана назад. Относно цвета ѝ въпросният няма притеснения и е оставил естествените си бели тонове. Предната космена линия на Лютви Местан с годините се измества назад, а косата на темето му оредява. Задължителен аксесоар за политика са диоптричните очила тип корда, които са едни от най-дискретните модели на пазара. Очила създават интелигентен вид у хората, които ги ползват.

Лютви Местан се слави и като един от най-суетните мъже в парламента. Аутфитът на лидера на ДПС се поддържа от съпругата му Ширин Местан, дългогодишен шеф на Агенцията за закрила на детето. Цветовете на костюмите му преобладават в черен, тъмносин и графитен цвят. Вратовръзката е неделим аксесоар от облеклото на депесаря. Тя преобладава във вишнево червено, черно или в някой от нюансите на синьото, предимно тъмните. Ризите, с които се появява Местан са предимно бели. Избягва изпъкващите цветове, иде ли реч за цвят на риза. Предпочитани марки костюми на политика са „Кавали“ и „Мануел“. Преди време Местан доби известност като единствения депутат, който притежава и парадира с писалка "Карандаш". Цената на швейцарското бижу на депесаря бе над 10 000 лв. След публикации в медиите Местан обясни, че писалката му е подарък.

Фигурата си Местан поддържа със специален хранителен режим, с помощта на който успява да свали 15 кг. и подменя гардероба си изцяло, с нови маркови одежди. За да постигне успех, Местан спрял тотално концентрирания алкохол и бирата. Позволява си само бяло вино и по-рядко - червено. Отказал се е и от всякакъв вид сладко. Без плодовете. За тях също има система - не ги яде вечер. Драстично е намалил и хляба - позволява си до една филийка черен хляб на ден.

Стриктното спазване на правилата за политически коректно изразяване и изобилието от евфемизми е характерен за Лютви Местан. Говорът му е придружен от клишета, интернационална лексика, абстрактна лексика и висока честота на вметнати констукции. Доцент Андреана Ефтимова, доктор по общо и сравнително езикознание, определя този стил на говорене като „брюкселски новоговор“ или „дървен език“. По този начин Лютви Местан държи голяма част от избирателите си в неведение за нещата, които иска да каже. Езикът му е недостъпен за голяма част от привържениците на партията, която ръководи.

По време на интервюта, конефренции, при изказване на мнение в Народното събрание Местан прави паузи по време на говоренето, които помагат, за да изпъкнат основните му мисли.

Подчертаващите жестове са присъщи на Лютви Местан. Те наблягат на мисълта, обогатяват я и я подсилват. Често изказванията му са придружени с ръкомахане с едната ръка и присвити пръсти или широко отворени ръце. Прекаляването с жестикулациите в едно изказване се възприема като маниерничене. Използването на един и същи жест многократно започва да привлича вниманието.

В повечето си интервюта Лютви Местан не започва с директен отговор на зададения му въпрос, а с встъпление. В ходя на интервюта отменя въпросите или им отговаря като прави промяна, която е изгодна на самия него.

Илия Узунов 

Проблеми, пред които е поставено българското книгоиздаване

Българското книгоиздаване е поставено пред редица проблеми, които спират неговото развитие. Спират и пълноценното действие на цялата книгоиздателска система.

Един от проблемите е помощта от държавата. Към Министерството на културата е създаден Национален център за книгата, които се опитваше да подпомага дейността на българските книгоиздатели с програмата си „Помощ за книгата“, но досега безуспешно. Книгоиздатели, които са се възползвали от този вид държавно подпомагане, споделят, че са ограничавани по отношение на тиражите и цените и така вместо към стабилизация и печалба, ги води по-скоро към загуба.

Затруднения има и във веригата издател – разпространител. Трудно се възвръщат вложените в книгата средства и в повечето случаи издателят остава на минус. При консигнационно плащане, съществуват искания за 45-50% отстъпка от страна на разпространителя. Това е убийствено за издателя, то натоварва в крайна сметка читателя, който се отдръпва от книгата заради цената.

У нас липсват творчески фондове, които да изпращат и да финансират творчески отпуски на писатели, за да творят. Съществува център за изкуства „Сорос“, на който може да се разчита при нужда за такива жестове.

Данъкът добавена стойност (ДДС) е изключително висок за книгоиздателската индустрия. Това сочи, че държавата не стимулира просветната дейност, а я ограничава. Подобен висок данъчен процент има в скандинавските страни. В Дания ДДС-то на книгите също е 22%, но датските месечни възнаграждения са в пъти по-високи от българските и подобно сравнение е неуместно. Уместно обаче е да сравним книгоиздателския бизнес с харазтния. ДДС-то, което плащат хазартните босове е едва 7%. Коментар е излишен.

ДДС-то рефлектира и върху цените на учебниците. Българското семейство няма голяма покупателна способност, че да може да си позволи скъпи книги и учебници. Но според държавата не е така. ДДС-то не лишава и учебните помагала от тежестта си. В много страни ДДС за учебници няма.

Ето как изглежда ДДС в другите страни -  Австрия 10 %, Германия - 7 %, Финландия - 12 %, Унгария - 12 %, Исландия - 14 %, Украйна - 20 %, Албания - 20 %. В Естония, Ирландия, Латвия, Литва, Норвегия, Полша, Великобритания, Русия, Босна, Грузия, Казахстан ДДС върху книгите е 0 %! Неспоменатите държави имат ДДС между 3 и 7 %.

Зле на книгоиздаването се отразяват пиратските издания в интернет. Има форуми и торент сайтове, в които нови издания излизат в онлайн вариант. Голяма част от читателите, предпочитат да си спестят коричната цена и да прочетат книгата на смартфона/таблета/ електронния четец. Мълвата достига до второ, трето лице и лишава книгоиздателя от продажба на продукта.

Трудно е увеличаването на четящата аудитория. Продажбите на книги отчитат спад. Според издатели числото на потребяващи книги българи е в застой, въпреки това продажбите вървят към отрицателни темпове.

Разпространителите на книги имат своите притеснения. Големите книжарници имат високи разходи, а ниската покупателна способност води до затруднения те да бъдат оправдани. Това им пречи да обучават качествени кадри. Имат назначени консултанти по продажбите, но те не са компетентни, защото не са обучени.

Асоциация „Българска книга“ предлага обучение за компетентни кадри с интерес към литературата, което се провежда всеки месец. Интересът към обучението не е особен.

Това са само част от проблемите, пред които е изправено българското книгоиздаване. Някои от проблемите се решават лесно и за кратък период от време, но други, свързани с държавни решения изискват време, решителност и прозрение. Всеки народ има нужда от културно проглеждане и книжовно наследство. Да не позволяваме държавата да ни лиши от него.

Илия Узунов, 2 курс

Гордостта на тати

Разговарям със съпруга на моя колежка от работата, Антон. Срещата ни е по повод новороденият им син, второто дете в семейството. Решавам да съчетая двете неща – да се порадвам на бебето и да направя едно импровизирано интервю с Антон по повод деня на бащата.

-          Тони, как се чувстваш? Имаш най-накрая син, май се беше отчаял след първото дете – момиченце, а и лекарите като ви казваха за второто, че също ще е женско? (смеем се)

-          Да, малко се бях отчаял, обичам дъщеря си, но като всеки баща, искам и аз да има кой да продължи рода ми, да носи фамилията. Когато Дарина (бел.ред. съпругата му) роди и медицинската сестрата излезе да ми каже, че е момченце, първоначално не повярвах изобщо. Помислих, че са объркали бащата. Казах на мед.сестрата, че аз съм Антон Иванов, със съругата ми Дарина очакваме момиченце, няма как аз да имам син. Беше голяма чуденка. Някак си не вярвах, докато не видях бебето. Беше момче!

-          Малкият вече е на 3 месеца, как се чувствш като баща на две деца?

-          Аз като баща съм много горд. Да вървя с по-голямата ми дъщеря, една принцеса, и да бутам количката с малкия юнак, чувството е уникално. Аз съм щастлив баща. Има ги безсънните нощи, ревността на каката, стресът и всичко окото раждането на едно малко дете, но сме притръпнали сякаш. Мечтата ми се сбъдна. Имам прекрасна съпруга, две деца – момченце и момиче. Какво повече му е нужно на човек?

-          Ако и второто беше женско, щяхте ли да опитвате да имате и момче?

-          Може би не, каквото Господ ни даде. Не съм на мнение, че непременно трябва да имам син, който да носи фамилията ми и да продължи рода. Както е писано, така ще се случи. Но определено се радвам, че имам син. След като 9 месеца ми повтаряха, че първото ми дете ще е момиче, а после още толкова ми повтаряха същото. Второто момиче се оказа юнак, 3, 600 кг и се казва Милен. Така че, съдба, какво да ти кажа.

-          На какво искаш да научиш децата си?

-          Искам да им бъда за пример. Да бъдат добри, да бъдат всеотдайни, но и да не са наивни, да нямат вяра на всеки. Искам децата ми да бъдат като мен и Дарина. Да имат, живот и здраве, някой ден семейства, да си намерят идеалната половинка, да се изучат, да имат хубава работа. Искам нормални неща, които всеки родител би искал за децата си.

-          А това, че имаш дъщеря притеснява ли те? Анелия (бел.ред. първото дете) вече е на 14 години, влиза в пубертета, знаеш как са днешните деца.

-          Ами честно казано, пушката седи подпряна до вратата. Ревнив баща съм, няма да я дам на кой да е. Ще има много да се доказват и да се борят. Само истинският зет ще оцелее (смее се). Не ми се иска да я пускам по дискотеки след някоя друга година, защото знам ние, момчетата, какви сме и знам какво се случва по дискотеките. Страх ме е. Не ми се иска да гледам дъщеря ми как с къса сърцето да плаче по някое момче – ще му счупя главата. Но има време до тогава, може да свикна с мисълта и да притръпна, макар чр, може би ще ми е доста трудно. Пак ти казвам – ревнив баща съм.

-          А на какво би научил сина ти?

-          Да се отнася добре с жените. Да бъде възпитан, а не някакъв бастун, да пуши и да пие бири по пейките, в градинките, да се бие и да псува. То и това време ще дойде, но има още много, много време. (смее се) Нека посмее!

-          Искате ли с Дарина да имате още деца? Виждам, че сияете покрай децата, личи си, че сте щастливо семейство.

-          Искаме, но финансово не знам дали ще успеем. Със сигурност, ако имам по-добра работа, защо да нямаме и още едно дете. Децата са злато. Стига да имам пари и да не живеем под наем – не едно, ами още две деца искам. Държавата ни е такава, че някои хора не могат и едно да си позволят да имат, наистина много разходи има покрай децата.

Таня Панайотова

Европейската мечта

(Репортаж на „Непознатият друг” на Фотофабрика)

Влизам в голяма зала с бели стени, оставени на груб строеж. Три, високи колкото мен, прегради. Приличат на окопи. Изглежда малко зловещо и загатва за това, което ме очаква по-нататък. По бетонните блокове има надписи и сякаш в ушите ми кънти това, което чета.

„Да се страхуваш”

„Да бягаш”

Да бягаш от дома, в който си израснал; да изоставиш родното и всичко, което си имал, за да се спасиш. Да избягаш от страховете, от ужаса, от страха.. от смъртта.

Черни тежки завеси насред бялата груба стена. Влизам в тъмна стая. Прожектира се филм. Не знам какво ме очаква. Сядам на един от столовете в малката зала. Първоначално не разбирам какво и за какво говорят. Вероятно, защото съм все още под влиянието на видяното в предишната зала. Хващам филма към края. Изчаквам да започне от начало и междувременно да се оттърся от надписите по бетонните блокове.

Филмът започва със снимки от Сирия преди и след войната. Красотата на сградите, парковете, улиците...изведнъж е помрачена от кадри, от които лъха разруха и смърт. И настръхвам.

„След войната в Сирия вече нищо няма да е същото.”

Следва разказ на бежанци. Борба за оцеляване. Борба за живот. Бежански лагери и хора като нас, но поставени в друга, чужда, страшна обстановка. Сякаш се пренасям в друго време. Време, за което съм чела само в учебниците по история...

Сириец разказва за началото на войната. Имената не са от значение, поне за мен. Зад всеки емигрант, без значение от къде идва, стоят идентични истории. Всичките са пълни с много препятствия, мъка по изоставените дом, семейство, приятели; истории между живота и смъртта. В късометражния филм млад мъж разказва за началото на Ада в Сирия. Всичко започва в град Дараа, наспис „Долу режима” и деца, които играят футбол. Идват мъже от Държавна сигурност, отвличат децата, изтръгват им ноктите и така започва всичко. Протести и проблеми. Нямам време да осмисля чутото. Картина и звук се преплитат в едно. Истории, хора със сълзи в очите, тъжни и изстрадали лица...

Това, което ме върна векове назад и сякаш четях учебник по история, бяха следните думи: „Или ставаш мюсюлманин, или ти режат главата”. Цели градове и села, населявани с йезиди, са принуждавани да сменят религията си, а при отказ – убивани. Започват терористични атаки, бомби и снаряди от Ислямска държава, кръв, части от човешки тела, разруха .. навсякъде.

„Нямахме друг избор, освен да бягаме.”

Виждам ужаса в очите на хората, които разказват за бягството от смъртта. За много от тях Европа е спасителен кораб. Собствената им държава се превръща във враг, който коли и убива наред, а Европа – сламката, за която да се хванат. Млад мъж сириец споделя, че мечтае за Европа, но никога не му се е отдавала възможност да я посети, а когато това се случва – поводът изобщо не е хубав.

„Европа ми беше мечта!”

Ужасът по пътя – сняг, студ и страх от смъртта. Всичко това приключва в бежанските лагери в България, но започват нови главоболия. Проблеми с документи, преводачи, лекари, подкупи ... Виждам, че тези хора са готови на всичко, за да започнат на чисто, да имат по-добър живот без война и смърт.

„Беше като филм на ужасите, децата ни щяха да умрат от студ.”

Най-големият съюзник и враг на бежанеца е трафикантът. Той може да им помогне, но може и да ги изостави в съвсем непозната и непроходима местност, сами, без храна, вода и подслон. Обречени на смърт. За някои от емигрантите преходът е толкова труден, че предпочитат да се върнат обратно в Сирия. За повечето България е просто преходна страна, а тяхната цел е Германия или друга европейска държава.

„Писна ни да чакаме! Чакахме документи 8 месеца.”

Това, което дава цвят на мрачните разкази, е че някои от хората избират България пред Германия.

„Знаех, че България е бедна страна, също като нас, и знаех, че ще я обикна.”

Някои от бежанците се връщат в страната ни, а останалите участници във филма успешно получават документи и заминават за Германия.

След края на късометражния филм тръгвам към последната част от изложбата, която също е скрита зад плътни черни завеси. Огромна тъмна зала. 13 фотографии. Хора с история и очи, които я разказват.Преживяното личи по лицата им. Живот ден за ден. Надежда за едно по-добро бъдеще. Снимките са не само на сирийски граждани, но и на българи. Пътищата им се преплитат.

Зад всяка снимка, прожектирана на стената, е скрита историята на всеки един. Това, което очите им не разказват, е сбито в кратък текст, който се сменя със снимката. Име, години, професия, мечти,  как войната ги е принудила да бягат и трудното решение да напуснат домовете си. А на снимките с българи кратката информация беше това, което по някакъв начин ги свързва с бежанците.

Щеше да е прекалено, ако фотосите бяха само на сирийски граждани. Редуването на лица по стената показваше, че бежанците не са сами и че не всички са настроени против тях.

Излизам от сградата и някак си гледната ми точка за бежанците вече не беше същата. Преди не заемах страна – нито бях против влизането им в страната, нито имах нещо против пребиваването им в България. Вече гледам по друг начин на нещата. И чудно как една изложба, за която бях скептично настроена, промени възгледите ми!

Таня Панайотова

Магията на морето

Тя обича морето и разходките край него. Обича го винаги – през лятото, когато не можеш да се разминеш от хора по алеите; през есента, когато слънцето го огрява примамвайки те, а температурите не позволяват да повървиш по пясъка без обувки, а така ти се иска. Обича го дори през зимата, когато вълните препускат една през друга и носят със себе си вятър, който те пронизва от студ, а пясъкът не се вижда от сняг. Обича го и през пролетта, когато птичките долитат със своята песен, а ти вече нямаш търпение да се излегнеш под лъчите на слънцето и така да дочакаш лятото.

Морето е част от гените й и няма как тя да не го обича. Когато израснеш на брега, морето става част от всички твои спомени. А как очаквате тя да живее в град, изграден от бетон, далече от морето? Все едно да уловиш риба и да я пуснеш в гората.

Стига чак до безкрая. Разлива се докъдето ти стига погледът, а после се слива с небето с такава нежност, че ако не си го виждал, няма как да си го представиш. Тя обича разходките по пясъка, поел в себе си солта от вълничките, които го галят. Защото сутрин, рано сутрин, когато само чайките не спят, тя обича да пие кафето си, стъпвайки по пясъка. Да посреща изгрева и да диша изпаренията от току-що събудилото се море. Небето се събужда и облаците се прокъсват от лъчите, които нямат търпение да стоплят морето, града, душата й. От линията между небето и морето се подава с любопитство слънцето. Тя обича да слуша тишината на града рано сутрин. Чувайки само хруптенето на пясъка под краката си и как вълничките с нежност галят брега, да допива кафе. Тя не обича да се събужда преди изгрев, но за този изгрев тя нямаше търпение да отвори очи.

При залезите пък, за разлика от изгряващото слънце сутрин, не трябва да си сам. Тя не обича да е сама. Те са прегърнали романтиката и те задължават да се потопиш в нея! Те са нейните анти-депресанти. Когато иска да гледа залеза, никога не е сама. Защото залезът има дрескод, който задължава да носиш със себе си още една душа. Тя обича скалите на брега. Онзи малък вълнолом, облечен с костюмче от водорасли. Това е нейната маса с табелка „Резерве”. И когато слънцето залязва, нежността на лъчите му се слива с романтиката на морето. А тя как обича вълничките, със своята пъргавост, гонени от бриза! Сякаш танцуват по повърхността.

Залезът е с дрескод, а поканата е задължително за двама. За две души, които търсят изгубилата се романтика. Лъчите, които докосват водата за лека нощ, са чашите шампанско, с които си даваш „Наздраве!”. Наздраве за романтиката, за залезите, за двете души, които се изгубиха в безкрая на деня и се намериха в романтиката на приветствалата ги нощ.

Ето затова тя обича морето. То е нейната гама цветове, защото във всеки един момент то сменя оттенъка си, проблясва, пречупва се... Защото дори дъгата не може да му се опре по красота и разнообразие със своята палитра цветове.

Само този, който е бил там, знае какво е. Ако не си се докоснал веднъж поне до магията на морето, колкото и негови снимки да видиш, колкото и описания да прочетеш, никога, никога, никога няма да усетиш как чарът му гали душата ти. Тя обожава морето. То обвива нейната душа в нежност, поставя я в кутията с опаковка, която блести, а после й я поднася обратно. Като подарък за самата нея. Като прераждане... на душата.

Морето е нейният лек. Лекува мъките от любовта и раните от ножовете в гърба. С лекота и нежност взима душата й, понася я на крилата на бриза, после я окъпва в догонващите се вълнички и й я връща. Затова тя обича да е там, в близост до морето. Дори да не го вижда. То винаги й праща поздрави преди да заспи, сутрин я буди с песента на чайките и й напомня за себе си, галейки я с бриз.

Не си мислете, че през зимата никой не обича морето. Колкото и неприветливост да показва, то винаги ще е там, за тези, които го обичат. За нея също. Именно зимата, когато няма никой, който да се радва на морето, тя обича да се разхожда по алеите до него. Достатъчно близо, за да усеща солта във въздуха, но и достатъчно далеч, за да не намокри краката си. Колкото и рядко да вали сняг, тогава гледката потъва в приказка. Представете си морето, което неспокойно бушува, и брегът му целият в сняг. Вероятно изпитвате затруднение да си го представите. Само този, който го е виждал, знае за магията на приказката през зимата. Иначе не можеш да я усетиш.

Когато тя е далече от своето място, не е същата. Липсва й парченцето от пъзела, което да я допълни. Защото там, където го няма морето, го няма и отдушникът й. Липсва онова място, което поглъща сълзите й, когато я налегне тъга; липсва й, защото усмивките й, радостта й... остават някъде в града, обвит в бетон, студенина, отчужденост. Нали знаете, че всеки си има място, което да поема всичките ни емоции. Място, което пречиства душата ни от всичката мръсотия на ежедневието. Там, където се чувствате обгърнати в свобода. Е, нейното такова място е морето. Като пиявица изсмуква мръсното и като в приказка я изпълва с магия.

Ако сте израснали далече от морето, ще ви е страх да вървите до края на моста, който се извисява над водата. Ще имате чувството, че пропадате. Ще си представяте как моста се чупи или как ви залива вълна, а вие се губите в дълбините на морето ... завинаги. Може би някои от вас ги е страх само докато четат. Може би някои от вас изобщо няма да стъпят на моста, а ще го гледат от далече. Малко са тези, които ще изпитат желанието да минат през това предизвикателство. Но когато стигнат края на моста, ще усетят, че под краката си нямат земя и всичко това може да пропадне изведнъж. И край.

 За нея обаче това е вълшебството на морето. За нея това е като да върви по водата, да усеща нищото под краката си и безкрая, който се очертава пред нея. И колкото и да се бушува водата, тя знае, че няма нищо страшно.  

Това е нейното място и само този, който е бил там знае!

Таня Панайотова

Вечният кмет

Село Галиче. Община Бяла Слатина. Област Враца. Държава България. Кмет Чоков. Ценко Чоков. Цвят на очите- неизвестен (не се виждат от абсурдните тъмни очила). Цвят на косата- неизвестен (бръсне си главата). Брада няма. Нос с учудващо правилна форма. Уши големи. Почти липсваща горна устна. Месеста долна. Зъби- големи и бели (по всяка вероятност изкуствени). На челото две-три бръчки за разкош. Врат- трудно забележим. На врата ланец, понякога два, в деня на изборите стигат до пет. Обезателно златни, колкото може по-лъскави. Кръстчето е бонус, всевиждащото око също. Ако са в комбинация най-добре. Стойка заплашителна. Краката разкрачени, дясна ръка в  джоба (подозрително почесваща нещо на десетина сантиметра под пъпа). Главата леко приведена (може би трите килограма злато на врата все пак тежат). Лявата ръка, свита в лакътя. Показалец стърчи нагоре. На китката часовник. Златен. Два пъти по-дебел от ланеца. Лъскав. Ризата- сиво райе. (Версаче го е минал поне с хилядарка за тоя парцал.) Костюм- черен. Впит. На ревера нещо лъскаво. Дясната ръка продължава да почесва нещо под пъпа. „Нещото” вече е опънало панталона. Чорапите бели. Хавлиени. С три черни наклонени черти. А.Д.И.Д.А.С. Обувките зелени. Досущ като на Евгени Минчев (защото обичат животните, пък и щот е по-евтино, заедно са поръчали убийството само на едно крокодилче. Ценко си направил обувки от предницата му, Евгени от задницата.)

            Чоков вади ръка от джоба.Нещото продължава да опъва панталона. Ръцете на Ценко се удрят. Среден пръст и палец започват да щракат. Две руси глави се приближават. Под главите стройни тела. Облечени в латекс. Черен. Лъскав. Деколтета преливат. В ръцете микрофони. Зад тях роми с акордеони. Някои с тъпани. Има и зурни. Ценко вади пачка. Зелена. Почва да лепи по челата. Продължава да пляска, поклаща и ханша. Младо момче сервира. Ценко го вика. То изпълнява. Покорно. Хуква нанякъде. Връща се с чаша. Кафява течност. Ценко взима чашата. Лисва я в лицето на младежа. Празната чаша чупи в главата му . Кръв. Сополи. Друго момче носи бутилката. Чоков я грабва. Черен етикет. Наполовина пълна. Изпита на екс. Шляпване по задника на едната „певица”. После и на другата. Те се усмихват. Тук са ханъми. Десетината мъже на масата с радост биха иззели функциите им. Ще позволят на Ценко да ги шляпа по задниците стига да поиска. Нищо, че са двуметрови. Нищо, че са 120 килограмови...

            Сръбското зазвучава още по-силно. Мъже и жени се натискат на Ценко. Той се натиска на певиците. Наследникът на Чоков изниква от нищото. И той като баща си демо версия на Слави. Преброил е бюлетините. Ценко Чоков печели 96 процента от вота. Всички ръкопляскат. На Ценко му е все тая. Преди 15 минути изшмърка две линии. „Нещото” отново е опънало панталона му. Певиците вече го чакат в общинския автомобил. Черен. Лъскав. Нов. Немски. Джип. (Данъкоплатеца черпи). Ценко се качва в джипа. Събува панталона. Двете певици се сбиват коя да го обслужи първа. Кръв и сополи втори дубъл. Докато се карат Чоков заспива... Да Ви е честит „Веният кмет”!!!

Прокоба и благословия

Девет дни България имаше една единствена тревога. Тази тревога не беше предстоящия местен вот, нито пенсионна, здравна или образователна реформа, не бяха, дори бежанците. В дните от 9 до 18 октомври България беше волейбол. Играчи, публика, нация се сляха я юмрук.

И започна дългоочакваният шампионат. Жребият ни бе изпратил в тежка група: Германия ни победи на финала на Европейските игри в Баку, Холандия е традиционна сила в спорта, коравите чехи винаги са способни да поднесат изненада. Специалистите предричаха трудно излизане от потока. Явно, обаче никой не се беше сетил да попита какво мислят родните лъвове... Първият мач ни изправи срещу немската машина. Начело на тази машина е един белгийски ексцентрик. Името му е Витал Хейнен и освен с прекрасните си тактически умения е известен с голямото си самочувствие. Та този... хм треньор заяви преди мача, че България е неговата любовница. Не знам дали не се изгубихме в превода, или пък Хейнен не се обърка от въвеждането на трети пол в Западния, толерантен до парадоксалност свят, АМА в мача любовницата му го изнасили брутално – без  вазелин. Родните волейболисти натъпкаха белгиеца, така както бобовдолски затворник ще се отнесе към Азис. 3:0 и начало на еуфорията.

Следваше мач с аутсайдера Чехия. След летящия старт, всички очаквахме лесен успех. Само че типично по български тръгнахме да се давим в плиткото. Кански мъки и 3:2 за България. 13 000 по трибуните се изпотиха, но накрая си тръгнаха щастливи.

Трета среща: съперник бе Холандия, а залогът – ден в повече за почивка и по-лесен противник за четвъртфинала. Нов волейболен спектакъл, 3-часова битка. Драма с контузията на Теди Салпаров. Още един скандал, спретнат от Витал Хейнен, този път в ролята на съветник на холандския треньор. Успехът от гладиаторската битка отново беше наш. 3:2 и „Българи юнаци” се чуваше до Белград и Скопие. След всяка спечелена точка юмрукът, в който се бяха превърнали играчи,треньори и публика, се стискаше все по-здраво.

Дойде време и за четвъртфинала. Там ни очакваше позната физиономия. След като Германия беше унизена на старта на Европейското, Витал Хейнен реши, че знае как да победи България. Потъпка всякакъв спортен морал и нареди на играчите си да загубят нарочно от Холандия, за да се изправят отново срещу нас. Явно му хареса на белгиеца. Може би се е сетил за онзи виц: „А от два пъти става ли се... водолаз?” Поиска си го и си го получи. Фанатична подкрепа от  трибуните и ново сухо 3:0. Германците толко бой не са яли от Втората световна, горките! А българският народ бе все по-обединен. Очевидци твърдят, че в района на Арена Армеец, ситуацията е напомняла лятото на 1994г. За пореден път спортът беше повод за гордост. Гледах онзи мач в компанията на десетина колеги. След мача слушахме възрожденски песни и наистина бяхме горди Българи.

Идваше ред на Франция – най-силният отбор в света. За мое огромно съжаление, бях един от малкото съотечественици, които не успяха да гледат този мач. Налагаше се да отразявам футболното дерби на Пловдив. За неизкушените от спорта, правя уточнение: враждата между Локо и Ботев е по-истинска от тази между Левски и ЦСКА, поне според мен. Агитките на двата отбора неведнъж са се смазвали от бой, а репертоара им от псувни, клетви и поздрави към майките на противника, е по-дебел от китайския телефонен указател. Та седях си аз сред 7 000, разлютени майни. Наоколо се хвърляха бомбички и димки. Опъваха се огромни транспаранти. Двете агитки за миг не спираха да се „поздравяват”. Полицията жизнено налагаше част от ултрасите. Истински ад, ама от хубавите. Изпитвам извратено за мнозина удоволствие. Може да са неонацисти, фашисти, скинари, но са готови да убият в името на омразата си. И тогава дикторът на стадиона ме извади от размислите. „Уважаеми зрители, току що България спечели първия гейм срещу Франция!” Една секунда беше необходима, за да спре: „Ей жълтури, майка Ви ш’е*а”. „Българи юнаци” разцепи въздуха. 7 000 човека настръхнаха от кеф. Враговете скандираха едно и също нещо. Тогава разбрах, че волейболистите ни вече са шампиони. Щом можеш да обединиш „канарчета” и „смърфове”, можеш да направиш всичко. После дойде прокобата, тегнеща над отбора. За 9 години страната ни има един спечелен и девет загубени полуфинала. Колкото и добре да играем, каквито и чудеса да правим, прокобата винаги ни оставя на полуфинал. А оттам иди играй за трето място. Бил си на път да подкараш Ферари, а сега трябва да се бориш за Дачия... Айде нЕма нужда! Така загубихме и от италианците, но като че ли на всички ни беше все тая, най-вече на играчите...

Що се отнася до спортно-техническата страна на нещата България прескочи потенциала си. Евала на целия отбор! Предвождани бяхме от динозавъра на българския волейбол – Владо Николов, който едва ли сам помни на колко точно години е. Капитанът на националния отбор напълно оправда клишето, че в спорта няма млади и стари, а можещи и неможещи! А Владо повярвайте ми е Можещ, ама много МОЖЕЩ. Преминавам към двамата най-можещи в този отбор: Двете български кули – Теодор Тодоров и Виктор Йосифов. Двама от тримата най-добри централни блокировачи в света са българи. Ще кажа няколко думи и за Лимона. Владислав Иванов, както е истинското име на резервното ни либеро, получи шанса на живота си, след контузията на Теди Салпаров. До преди мача с Холандия Лимона едва ли беше записал и 20 мача с националната фланелка. Влезе, обаче и като истински ветеран от войната обезвреждаше бомба след бомба, изстреляни от противниковите нападатели. Няма как да не спомена и архитекта на отбора – Георги Братоев. Преди месец никой не знаеше, дали той изобщо ще се навие да играе за България, след като неговия брат-близнак Вальо остана извън състава. В медиите се появиха информации за „братска солидарност” и „дезертьорство”. Георги Братоев, обаче е перде и въобще , ама въобще не му дреме какво се говори. Той играе с такава усмивка, все едно е на 11 и играе с приятели в градинката пред блока. В Жоро няма и следа от тревога, дори когато вдигне лошо някоя топка, той се обръща към Владо Николов и хилейки се казва: „Дигнах ти я лоша, ама си Голям и пак я вкара!” Един друг голям, и буквално, и преносно е Тодор Алексиев. Може да е леко пълен и сервисът му да е като на девствена осмокласничка, но погледът с който „изгаря” противниците и хъсът, с който се радваше на всяка точка ме караха да викам и псувам от кеф. Тошко е живото доказателство, че в спорта, нито силата, нито класата, нито дори и таланта могат да се противопоставят на необузданата българска воля за победа. Алексиев забиваше, след което псуваше и отново поглеждаше с онази спортна злоба противника. Сигурен съм, че когато сме атакували „На ножъ” – ни е водил някой от предците на Тошко. Споменавайки предци, тябва да отбележим и  НАЙ – ГОЛЕМИЯТ, а най-малък на години – Ники Пенчев. 23-годишният посрещач започна турнира като младо момче с голям потенциал, а завърши като мъжът играл лъвски ден, след като е загубил втория си баща. Поклон пред теб Ники – ти не си вече голобрадата юношка, която никой не взима насериозно. Николай Пенчев е, и трябва да бъде новият идол на българските хлапета. Едно голямо БЛАГОДАРЯ и на всички останали национали, които по една или друга причина играха по-малко. Шапки ДОЛУ пред всички, които живяха само заради волейбола през тези девет дни. Поглеждам и нагоре – към спортните богове: „МАЙНАТА Й НА ПРОКОБАТА ВИ БЕ!” Ако ще още 100 полуфинала да загубим, ако ще повече да не спечелим медал, НИЕ бяхме ЕДНО – ОТНОВО, макар и за малко. Благословия (б)е да си Българин!