Ден на бащата - интервю с баща за баща му

Колко деца имаш?

- Две – момче на 7 и момиче на 13.

[Записвам дума по дума.]

Участваш ли активно в отглеждането им и как?

-Не,  само финансово.

Имаш ли планове за бъдещето им?

-Не.

[Не очаквах този отговор. Отпих от кафето си и продължих със следния въпрос...]

На какво те научи твоя баща?

-На нищо.

На какво искаш да научиш децата си?

-На това, което не успя да ме научи моя.

[Изнервя ме, не е изчерпателен, а го предупредих, че не ми трябват тъпи  и завъртяни отговори.]

Тоест? Бъди по-конкретен.

-няма отговор-

[Мълчим около две минути.]

Какво ти липсваше като дете?

-Баща.

А даваш ли го сега на децата си?

-Не.

[За миг видях онзи поглед на разочарование, но този път не беше от някой друг, а от самия себе си. Запали втора цигара.]

Колко време прекарваш с тях?

-20 дни в годината.

Какво не правиш за тях, а би ти се искало  да можеш?

-Иска ми се да съм част от ежедневието им, да закусвам с тях, да им помагам с домашните, вечер да гледаме филми – такива неща – простички.

Знаеш ли любимите им песни?

-Не.

А какво знаеш за тях?

-Знам какво харесват. Дъщеря ми например е луда по волейбола, тренира много. Малкият кара колело, интелигентен е, но няма особен интерес към училището – всимко прави с хитрост и акъл, докато сестра му влага много труд и усилия, пстоянна е във всичко, което прави.

Разпознаваш ли себе си в тях?

-Те са мое копие, въпреки липсата ми. Много са общитетлни и са големи веселяци, ама и бързо се палят.

Сменял ли си памперси?

-Не.

От колко време отсъстваш от живота им?

-От 6 години. Поправка – 7.

Твоят  баща посягал ли ти е някога?

-Да, доста пъти. И то здрав бой.

А ти самият удрял ли си децата си?

-Да, по 1 шамар и на двамата. Не понесох мисълта, че собствените ми деца ме лъжат.

Опиши баща си с 3 думи.

-Егоист. И егоист, и егоист.

Опитай сега да опишеш себе си с 3 думи.

-Непостоянен, емоционален, внимателен.

В какви взаимоотношения са децата ти с твоя баща?

-В никакви. Общо взето се виждат един път на 3 месеца. За 13 години нито един път не потърси дъщеря ми, да я вземе, да я изведе някъде или нещо подобно. Ама какво да ти кажа, децата ми са много възпитани и като се срещат с него се държат мило, разговарят, търпят го, но не чувстват липсата му.

 Кога ти липсват най-силно?

- В моментите на раздяла, когато пак трябва да ги пусна на земята и да им обърна гръб.

Плачеш ли за тях?

-Не.

А те за теб?

-Не.

[Тръпки ме побиха.]

Какво ще запомниш от баща си?

-Две случки – преди 25г. удари майка ми пред мен, след което не знам какво ми стана, но взех един нож и го опрях в гърлото му, предупредих го, че седващия път, в който направи нщо такова, ще го лежа. Втората случка е прясна, от началото на тая година – бяхме се събрали семейно, той се напи и започна да държи тон на майка ми. Дръпна я рязко за ръката, след което замахна отново срещу нея. Хванах го за гушата и отново не си говорим.

Смяташ ли се за пример?

-Не приличам на баща си – значи да. Успял съм в живота и се надявам един ден и мойте деца да могат да кажат същото за себе си.

Как трябва да се отбелязва деня на бащата?

-Никак. Ние нямаме такъв празник. В правослявния свят няма такъв ден.

[Прибрах листата – това, което чух, ми беше предостатъчно.]

Райна Ганджова

Българи, юнаци! - "Лудите, лудите - те да са живи!"

Спортът е едно от малкото неща на тоя свят, които могат да обединяват огромни маси хора, без същите тези да очакват каквото и да било в замяна. Когато говорим за национален отбор, то тогава всички тези маси, фенове на различни отбори, се сливат в един гигантски поток, стават едно цяло, превръщат се в еднородна смес, дерзаеща за победа.

 По мнение на много специалисти, и български, и чуждестранни, спортът в България отдавна не е на ниво. Често се говори за платени мачове и черно тото, за шуробаджанашки назначения на различни постове, дори за умишлено съсипване на спорта у нас. Разбира се, България е имала и своите добри моменти - нека извадим фактите. Нашата страна е записала големи имена в световната история на спорта и има своите златни медалисти. Сред най-известните и заслужили български спортисти са:

·         Никола Петров – борец, кечист - сирак, израстнал в голяма бедност, по професия градинар. Първият спортист, прославил името на България. Става Европейски и Световен шампион по борба, шампион на Америка. Обявен е за най-силния човек на 19 век. В кариерата си има само 35 загуби.

·         Дан Колов – борец, кечист - Той е едва на 7 години, когато умира баща му. Става овчар, за да се прехранва. На 13 заминава за Будапеща, където работи като градинар. Започва да се занимава с борба малко по-късно. В цялата си кариера изиграва 1500 официални и около 500 неофициални мача, загубите му са само 72. Два пъти печели димантен пояс и три пъти става Европейски шампион. И до днес е смятан за най-великия борец на всички времена и легенда в бойните изкуства.

·         Нораир Нурикян – щангист - Двукратен Олимпийски шампион, двукратен Световен шампион и Европейски шампион. Награждаван многократно с високи държавни награди, включително орден „Стара планина“ I степен и орден „Георги Димитров“.

·         Петър Попангелов – скиор - Най-успешният български скиор по алпийски дисциплини. 26 пъти става Републикански шампион на България. Най-големите си успехи постига в състезанията за Световна купа, в които участва в продължение на 11 години. В 37 състезания се класира между първите десет, като има едно първо и шест втори места. Също така е и трикратен Световен студентски шампион по слалом.

·         Стефка Костадинова – лекоатлетка - Започва кариерата си с гимнастика и плуване. В седми клас вече е Майстор на спорта, а в десети клас скача 190 см. Костадинова има две Световни титли на открито, пет в зала, една Европейска на открито, четири в зала, победителка на Световната купа, олимпийски шампион в Атланта и сребърен медалист на Олимпиадата в Сеул. На 30 август 1987 г. на Световното първенство по лека атлетика поставя Световен рекорд в скока на височина – 209 см. Този рекорд още не е подобрен.

·         Серафим Тодоров – боксьор - Един от най-великите български боксьори за всички времена. В кариерата си печели три Световни и две Европейски титли, сребро на Олимпиадата в Атланта, два пъти става „Спортист на годината“, има три титли от турнира „Странджа“. До ден днешен остава единственият боксьор, победил Флойд Мейуедър. Когато е на върха на славата, мениджъри от САЩ и Австралия го канят като професионален боксьор, но той отказва.

·         Йордан Йовчев е най-успелият български гимнастик. В кариерата си има четири олимпийски медала — един сребърен и три бронзови. Два пъти е двоен световен шампион на земя и халки на първенствата в Гент и Анахайм през 2001 и 2003, и двоен световен вицешампион в Дебрецен през 2002 г.

·         Антон Петров – Световното първенство по Муай Тай в Малайзия

и още много други. Ето – имаме победи, имаме злато. Това, което може би не забелязвате обаче е, че огромна част от златните ни медали са от индивидуалните спортове. „Съединението прави силата.“ – това е мотото на България. Знаете историята му, нали – казал го е хан Крум. Каква е била причината обаче? Дали още тогава той не е прозрял най-голямата ни слабост – че не можем да сме единни? Нека се върнем на темата за спорта – оказва се, че в отборните игри не ни бива. Отново факти: най-голямата победа на БНОФ е на Световното първенство през 94-та, където България е на 4-то място; същата година БНОВ също става 4-ти в света. И тъй като след въпросната 1994г. българският футбол няма особено интересно развитие, нека проследим това на БНОВ през следващите години. Всъщност, тази 4-ка е доста често срещана – следват 4-ти места през 2004г. в Рим, 2006г в Москва, 2012 в София, 2013 в Мар дел Плата и това са най-големите ни успехи през последните 20г. Ако се върнем малко назад, най-силното постижение на националите ни по волейбол е 2-ро място на Световно първенство по волейбол през 1970г и 2-ро място на Олимпийските игри в  Москва през 1980г. Толкова пъти сме гледали тоя филм с 4-тото място, че ако трябва да дадем оценка, то можем спокойно да заключим – ние сме Добри. Победите обаче са само за отличниците.

 И защо, въпреки това, заговори ли се за участие на национален отбор, независимо за какъв спорт говорим, от трибуните се чува вечно ехтящото „Българи, юнаци!“? Какво трябва да означава това? Първото е ясно – „за добло или за лошо – българи сме ние“, но моментът с „юнаци“ е по-интересен. Ти си юнак, ако нямаш почва, на която да стъпиш, нямаш основа, на която да се опреш, нямаш нещо, за което да се хванеш, нямаш равен старт с другите, но не се отказваш, не спираш. Тези спортисти излизат да играят въпреки всичко и въпреки всеки – те играят със сърце, лъвско, гордо. Това е то да си юнак – дойде ли време, просто хвърляш калпака и скачаш с главата напред в битката – независимо дали срещу теб стои баварска машина или руски танк. Само юнаците плачат, собствениците си броят парите. Тъжно е да гледаш как някой се отказва от мечтите си, защото от него се иска не да вкарва голове, например, а да пропуска. Това е противопоказно и на спортсменската игра, и на честта и достойнството, присъщи на всеки лъв. Определението „юнаци“ е не толкова за това, че са победители, а че изобщо са участници – юнаци са, защото имат чест и ни носят слава, представят цялата нация с гордо вдигната глава.

В заключение бих желала да добавя, че всяка кауза, обединяваща хората, е повод за щастие. Защото понякога е хубаво просто да си част от масата, ти и още милиони като теб. А когато говорим за нещо толкова голямо и значимо като национална принадлежност и гордост, то за това никой медал, та дори и златния, не е достоен.

Райна Ганджова

Българи you-nazi

Много постижения на достойни за уважение българи са извисявали страната ни на световно равнище. Не само спортни, но и социални постижения ще спомена в настоящия материал. Хората, имащи смелост да се борят и доказват в името на родината и каузата, с която се захващат, са юнаци.

Успехите на "Лудогорец" в Европа накараха всички български фенове, дори и неутралните, да се възхитят на усилията на този отбор. След трите титли в родния шампионат, някак закономерно дойде пробивът в Шампионската лига. Усилията на ръководството и футболистите даде резултат – участие в групите на турнира заедно с един от най-добрите клубове – "Реал Мадрид", "Ливърпул" и "Базел".

През последните години българската художествена гимнастика започна да възвръща позициите си на световния подиум. През 2014 г. обаче ансамбълът, воден от треньора Ина Ананиева, постигна онзи успех, който трябваше да затвърди прогреса. След 18-годишно чакане, българките спечелиха световното злато в многобоя, а имената на истинските герои са Ренета Камберова, Михаела Маевска-Величкова, Цветелина Найденова, Цветелина Стоянова и Християна Тодорова.

Физикът Теодосий Теодосиев спестява от години лев по лев от учителската си заплата, за да превърне в реалност една своя идея. През последните 40 години той се е отдал на една мисия: да създава таланти в областта на физиката, въпреки липсата на пари и остарялата техника, с която работи. Учениците му обират медалите на всички олимпиади, а  университети като Харвард и Принстън се състезават за тях. Човекът, който събуди душите на стотици млади хора и им даде път за развитие има повод да се усмихва. Но не го прави често, защото го чака още много работа.

Волейболистите от националния отбор на България постигнаха феноменален успех и се класираха за полуфиналите на европейското първенство за мъже в София. Възпитаниците на Пламен Константинов победиха категорично Германия с 3:0 в 1/4-финална среща, която се игра пред над 13 000 страхотни фенове в столичната “Арена Армеец”.

Най-голямата българска гордост в последните години е Григор Димитров. Тенисистът направи недостижимото до този момент. Влезе с гръм и трясък в Топ 10 на световния тенис и със сигурност ще остави сериозна следа. 23-годишният талант вече печели на всякакви настилки. Триумфира в три турнира през изминалата година – на клей, трева и твърди кортове. Григор Димитров направи първия си голям четвъртфинал на Откритото първенство на Австралия, а след това и полуфинал на Уимбълдън. Димитров стартира годината като 23-ти в света, за да достигне до номер 8.

Станка Златева или още известна като Златното момиче на България е един от най-успешните състезатели в борбата. Носител на два сребърни олимпийски медала, петкратен световен и шесткратен европейски шампион, Станка Златева е първата българка, участничка на Олимпийски игри в женската борба и първата българска световна шампионка по борба. Най-успешната ни състезателка по борба има желание да участва на летните олимпийски игри в Рио де Жанейро през 2016 г. в трети опит да спечели златен медал.

България беше домакин на престижния музикален конкусрс „Детска евровизия“ на 21 ноември в зала „Арена Армеец“. Крисия, Хасан и Ибрахим дадоха този шанс на България. Организатор на конкурса е БНТ.

Това са само част от постиженията на България до сега. Повод за силна гордост или стимул за още по-големи, преценете сами. Със сигурност хората, включили се в изброените постижения са юнаци – достойни за почит.

Илия Узунов

Отличителните белези на политик - Лютви Местан

Шампиони по отсъствия, национални предатели, победители в състезание за некадърници – това са само малка  част от негативните етикети, с които българските политици се славят.  Външният вид на мъжете е сходен – костюми, предимно в тъмни нюанси, светла риза и тъмна вратовръзка. Подстрижките им са поддържани, аксесоарите -  оскъдни. Дамите в политиката са доста по-екстравагантни. Нашумяла през последните години е прическата френско каре, която е съпътствана от боя с руси нюанси (Ана Баракова, Цецка Цачева, Мая Манолова).

По-сериозно внимание на външния вид и отличителните черти в характера ще отделя на Лютви Местан. Господин Местан е лидер на Движението за права и свободи (ДПС) от 19 януари 2013г., когато се провежда 8-та национална конференция на партията. Преди това заема поста заместник-председател на същата партия.

Външният вид на Лютви Местан е лесно разпознаваем. Политикът винаги стилизира лицето си с брада катинарче, бяла на цвят. Фризурата на Местан е добре оформена – носи косата си сресана назад. Относно цвета ѝ въпросният няма притеснения и е оставил естествените си бели тонове. Предната космена линия на Лютви Местан с годините се измества назад, а косата на темето му оредява. Задължителен аксесоар за политика са диоптричните очила тип корда, които са едни от най-дискретните модели на пазара. Очила създават интелигентен вид у хората, които ги ползват.

Лютви Местан се слави и като един от най-суетните мъже в парламента. Аутфитът на лидера на ДПС се поддържа от съпругата му Ширин Местан, дългогодишен шеф на Агенцията за закрила на детето. Цветовете на костюмите му преобладават в черен, тъмносин и графитен цвят. Вратовръзката е неделим аксесоар от облеклото на депесаря. Тя преобладава във вишнево червено, черно или в някой от нюансите на синьото, предимно тъмните. Ризите, с които се появява Местан са предимно бели. Избягва изпъкващите цветове, иде ли реч за цвят на риза. Предпочитани марки костюми на политика са „Кавали“ и „Мануел“. Преди време Местан доби известност като единствения депутат, който притежава и парадира с писалка "Карандаш". Цената на швейцарското бижу на депесаря бе над 10 000 лв. След публикации в медиите Местан обясни, че писалката му е подарък.

Фигурата си Местан поддържа със специален хранителен режим, с помощта на който успява да свали 15 кг. и подменя гардероба си изцяло, с нови маркови одежди. За да постигне успех, Местан спрял тотално концентрирания алкохол и бирата. Позволява си само бяло вино и по-рядко - червено. Отказал се е и от всякакъв вид сладко. Без плодовете. За тях също има система - не ги яде вечер. Драстично е намалил и хляба - позволява си до една филийка черен хляб на ден.

Стриктното спазване на правилата за политически коректно изразяване и изобилието от евфемизми е характерен за Лютви Местан. Говорът му е придружен от клишета, интернационална лексика, абстрактна лексика и висока честота на вметнати констукции. Доцент Андреана Ефтимова, доктор по общо и сравнително езикознание, определя този стил на говорене като „брюкселски новоговор“ или „дървен език“. По този начин Лютви Местан държи голяма част от избирателите си в неведение за нещата, които иска да каже. Езикът му е недостъпен за голяма част от привържениците на партията, която ръководи.

По време на интервюта, конефренции, при изказване на мнение в Народното събрание Местан прави паузи по време на говоренето, които помагат, за да изпъкнат основните му мисли.

Подчертаващите жестове са присъщи на Лютви Местан. Те наблягат на мисълта, обогатяват я и я подсилват. Често изказванията му са придружени с ръкомахане с едната ръка и присвити пръсти или широко отворени ръце. Прекаляването с жестикулациите в едно изказване се възприема като маниерничене. Използването на един и същи жест многократно започва да привлича вниманието.

В повечето си интервюта Лютви Местан не започва с директен отговор на зададения му въпрос, а с встъпление. В ходя на интервюта отменя въпросите или им отговаря като прави промяна, която е изгодна на самия него.

Илия Узунов 

Проблеми, пред които е поставено българското книгоиздаване

Българското книгоиздаване е поставено пред редица проблеми, които спират неговото развитие. Спират и пълноценното действие на цялата книгоиздателска система.

Един от проблемите е помощта от държавата. Към Министерството на културата е създаден Национален център за книгата, които се опитваше да подпомага дейността на българските книгоиздатели с програмата си „Помощ за книгата“, но досега безуспешно. Книгоиздатели, които са се възползвали от този вид държавно подпомагане, споделят, че са ограничавани по отношение на тиражите и цените и така вместо към стабилизация и печалба, ги води по-скоро към загуба.

Затруднения има и във веригата издател – разпространител. Трудно се възвръщат вложените в книгата средства и в повечето случаи издателят остава на минус. При консигнационно плащане, съществуват искания за 45-50% отстъпка от страна на разпространителя. Това е убийствено за издателя, то натоварва в крайна сметка читателя, който се отдръпва от книгата заради цената.

У нас липсват творчески фондове, които да изпращат и да финансират творчески отпуски на писатели, за да творят. Съществува център за изкуства „Сорос“, на който може да се разчита при нужда за такива жестове.

Данъкът добавена стойност (ДДС) е изключително висок за книгоиздателската индустрия. Това сочи, че държавата не стимулира просветната дейност, а я ограничава. Подобен висок данъчен процент има в скандинавските страни. В Дания ДДС-то на книгите също е 22%, но датските месечни възнаграждения са в пъти по-високи от българските и подобно сравнение е неуместно. Уместно обаче е да сравним книгоиздателския бизнес с харазтния. ДДС-то, което плащат хазартните босове е едва 7%. Коментар е излишен.

ДДС-то рефлектира и върху цените на учебниците. Българското семейство няма голяма покупателна способност, че да може да си позволи скъпи книги и учебници. Но според държавата не е така. ДДС-то не лишава и учебните помагала от тежестта си. В много страни ДДС за учебници няма.

Ето как изглежда ДДС в другите страни -  Австрия 10 %, Германия - 7 %, Финландия - 12 %, Унгария - 12 %, Исландия - 14 %, Украйна - 20 %, Албания - 20 %. В Естония, Ирландия, Латвия, Литва, Норвегия, Полша, Великобритания, Русия, Босна, Грузия, Казахстан ДДС върху книгите е 0 %! Неспоменатите държави имат ДДС между 3 и 7 %.

Зле на книгоиздаването се отразяват пиратските издания в интернет. Има форуми и торент сайтове, в които нови издания излизат в онлайн вариант. Голяма част от читателите, предпочитат да си спестят коричната цена и да прочетат книгата на смартфона/таблета/ електронния четец. Мълвата достига до второ, трето лице и лишава книгоиздателя от продажба на продукта.

Трудно е увеличаването на четящата аудитория. Продажбите на книги отчитат спад. Според издатели числото на потребяващи книги българи е в застой, въпреки това продажбите вървят към отрицателни темпове.

Разпространителите на книги имат своите притеснения. Големите книжарници имат високи разходи, а ниската покупателна способност води до затруднения те да бъдат оправдани. Това им пречи да обучават качествени кадри. Имат назначени консултанти по продажбите, но те не са компетентни, защото не са обучени.

Асоциация „Българска книга“ предлага обучение за компетентни кадри с интерес към литературата, което се провежда всеки месец. Интересът към обучението не е особен.

Това са само част от проблемите, пред които е изправено българското книгоиздаване. Някои от проблемите се решават лесно и за кратък период от време, но други, свързани с държавни решения изискват време, решителност и прозрение. Всеки народ има нужда от културно проглеждане и книжовно наследство. Да не позволяваме държавата да ни лиши от него.

Илия Узунов, 2 курс

Гордостта на тати

Разговарям със съпруга на моя колежка от работата, Антон. Срещата ни е по повод новороденият им син, второто дете в семейството. Решавам да съчетая двете неща – да се порадвам на бебето и да направя едно импровизирано интервю с Антон по повод деня на бащата.

-          Тони, как се чувстваш? Имаш най-накрая син, май се беше отчаял след първото дете – момиченце, а и лекарите като ви казваха за второто, че също ще е женско? (смеем се)

-          Да, малко се бях отчаял, обичам дъщеря си, но като всеки баща, искам и аз да има кой да продължи рода ми, да носи фамилията. Когато Дарина (бел.ред. съпругата му) роди и медицинската сестрата излезе да ми каже, че е момченце, първоначално не повярвах изобщо. Помислих, че са объркали бащата. Казах на мед.сестрата, че аз съм Антон Иванов, със съругата ми Дарина очакваме момиченце, няма как аз да имам син. Беше голяма чуденка. Някак си не вярвах, докато не видях бебето. Беше момче!

-          Малкият вече е на 3 месеца, как се чувствш като баща на две деца?

-          Аз като баща съм много горд. Да вървя с по-голямата ми дъщеря, една принцеса, и да бутам количката с малкия юнак, чувството е уникално. Аз съм щастлив баща. Има ги безсънните нощи, ревността на каката, стресът и всичко окото раждането на едно малко дете, но сме притръпнали сякаш. Мечтата ми се сбъдна. Имам прекрасна съпруга, две деца – момченце и момиче. Какво повече му е нужно на човек?

-          Ако и второто беше женско, щяхте ли да опитвате да имате и момче?

-          Може би не, каквото Господ ни даде. Не съм на мнение, че непременно трябва да имам син, който да носи фамилията ми и да продължи рода. Както е писано, така ще се случи. Но определено се радвам, че имам син. След като 9 месеца ми повтаряха, че първото ми дете ще е момиче, а после още толкова ми повтаряха същото. Второто момиче се оказа юнак, 3, 600 кг и се казва Милен. Така че, съдба, какво да ти кажа.

-          На какво искаш да научиш децата си?

-          Искам да им бъда за пример. Да бъдат добри, да бъдат всеотдайни, но и да не са наивни, да нямат вяра на всеки. Искам децата ми да бъдат като мен и Дарина. Да имат, живот и здраве, някой ден семейства, да си намерят идеалната половинка, да се изучат, да имат хубава работа. Искам нормални неща, които всеки родител би искал за децата си.

-          А това, че имаш дъщеря притеснява ли те? Анелия (бел.ред. първото дете) вече е на 14 години, влиза в пубертета, знаеш как са днешните деца.

-          Ами честно казано, пушката седи подпряна до вратата. Ревнив баща съм, няма да я дам на кой да е. Ще има много да се доказват и да се борят. Само истинският зет ще оцелее (смее се). Не ми се иска да я пускам по дискотеки след някоя друга година, защото знам ние, момчетата, какви сме и знам какво се случва по дискотеките. Страх ме е. Не ми се иска да гледам дъщеря ми как с къса сърцето да плаче по някое момче – ще му счупя главата. Но има време до тогава, може да свикна с мисълта и да притръпна, макар чр, може би ще ми е доста трудно. Пак ти казвам – ревнив баща съм.

-          А на какво би научил сина ти?

-          Да се отнася добре с жените. Да бъде възпитан, а не някакъв бастун, да пуши и да пие бири по пейките, в градинките, да се бие и да псува. То и това време ще дойде, но има още много, много време. (смее се) Нека посмее!

-          Искате ли с Дарина да имате още деца? Виждам, че сияете покрай децата, личи си, че сте щастливо семейство.

-          Искаме, но финансово не знам дали ще успеем. Със сигурност, ако имам по-добра работа, защо да нямаме и още едно дете. Децата са злато. Стига да имам пари и да не живеем под наем – не едно, ами още две деца искам. Държавата ни е такава, че някои хора не могат и едно да си позволят да имат, наистина много разходи има покрай децата.

Таня Панайотова

Европейската мечта

(Репортаж на „Непознатият друг” на Фотофабрика)

Влизам в голяма зала с бели стени, оставени на груб строеж. Три, високи колкото мен, прегради. Приличат на окопи. Изглежда малко зловещо и загатва за това, което ме очаква по-нататък. По бетонните блокове има надписи и сякаш в ушите ми кънти това, което чета.

„Да се страхуваш”

„Да бягаш”

Да бягаш от дома, в който си израснал; да изоставиш родното и всичко, което си имал, за да се спасиш. Да избягаш от страховете, от ужаса, от страха.. от смъртта.

Черни тежки завеси насред бялата груба стена. Влизам в тъмна стая. Прожектира се филм. Не знам какво ме очаква. Сядам на един от столовете в малката зала. Първоначално не разбирам какво и за какво говорят. Вероятно, защото съм все още под влиянието на видяното в предишната зала. Хващам филма към края. Изчаквам да започне от начало и междувременно да се оттърся от надписите по бетонните блокове.

Филмът започва със снимки от Сирия преди и след войната. Красотата на сградите, парковете, улиците...изведнъж е помрачена от кадри, от които лъха разруха и смърт. И настръхвам.

„След войната в Сирия вече нищо няма да е същото.”

Следва разказ на бежанци. Борба за оцеляване. Борба за живот. Бежански лагери и хора като нас, но поставени в друга, чужда, страшна обстановка. Сякаш се пренасям в друго време. Време, за което съм чела само в учебниците по история...

Сириец разказва за началото на войната. Имената не са от значение, поне за мен. Зад всеки емигрант, без значение от къде идва, стоят идентични истории. Всичките са пълни с много препятствия, мъка по изоставените дом, семейство, приятели; истории между живота и смъртта. В късометражния филм млад мъж разказва за началото на Ада в Сирия. Всичко започва в град Дараа, наспис „Долу режима” и деца, които играят футбол. Идват мъже от Държавна сигурност, отвличат децата, изтръгват им ноктите и така започва всичко. Протести и проблеми. Нямам време да осмисля чутото. Картина и звук се преплитат в едно. Истории, хора със сълзи в очите, тъжни и изстрадали лица...

Това, което ме върна векове назад и сякаш четях учебник по история, бяха следните думи: „Или ставаш мюсюлманин, или ти режат главата”. Цели градове и села, населявани с йезиди, са принуждавани да сменят религията си, а при отказ – убивани. Започват терористични атаки, бомби и снаряди от Ислямска държава, кръв, части от човешки тела, разруха .. навсякъде.

„Нямахме друг избор, освен да бягаме.”

Виждам ужаса в очите на хората, които разказват за бягството от смъртта. За много от тях Европа е спасителен кораб. Собствената им държава се превръща във враг, който коли и убива наред, а Европа – сламката, за която да се хванат. Млад мъж сириец споделя, че мечтае за Европа, но никога не му се е отдавала възможност да я посети, а когато това се случва – поводът изобщо не е хубав.

„Европа ми беше мечта!”

Ужасът по пътя – сняг, студ и страх от смъртта. Всичко това приключва в бежанските лагери в България, но започват нови главоболия. Проблеми с документи, преводачи, лекари, подкупи ... Виждам, че тези хора са готови на всичко, за да започнат на чисто, да имат по-добър живот без война и смърт.

„Беше като филм на ужасите, децата ни щяха да умрат от студ.”

Най-големият съюзник и враг на бежанеца е трафикантът. Той може да им помогне, но може и да ги изостави в съвсем непозната и непроходима местност, сами, без храна, вода и подслон. Обречени на смърт. За някои от емигрантите преходът е толкова труден, че предпочитат да се върнат обратно в Сирия. За повечето България е просто преходна страна, а тяхната цел е Германия или друга европейска държава.

„Писна ни да чакаме! Чакахме документи 8 месеца.”

Това, което дава цвят на мрачните разкази, е че някои от хората избират България пред Германия.

„Знаех, че България е бедна страна, също като нас, и знаех, че ще я обикна.”

Някои от бежанците се връщат в страната ни, а останалите участници във филма успешно получават документи и заминават за Германия.

След края на късометражния филм тръгвам към последната част от изложбата, която също е скрита зад плътни черни завеси. Огромна тъмна зала. 13 фотографии. Хора с история и очи, които я разказват.Преживяното личи по лицата им. Живот ден за ден. Надежда за едно по-добро бъдеще. Снимките са не само на сирийски граждани, но и на българи. Пътищата им се преплитат.

Зад всяка снимка, прожектирана на стената, е скрита историята на всеки един. Това, което очите им не разказват, е сбито в кратък текст, който се сменя със снимката. Име, години, професия, мечти,  как войната ги е принудила да бягат и трудното решение да напуснат домовете си. А на снимките с българи кратката информация беше това, което по някакъв начин ги свързва с бежанците.

Щеше да е прекалено, ако фотосите бяха само на сирийски граждани. Редуването на лица по стената показваше, че бежанците не са сами и че не всички са настроени против тях.

Излизам от сградата и някак си гледната ми точка за бежанците вече не беше същата. Преди не заемах страна – нито бях против влизането им в страната, нито имах нещо против пребиваването им в България. Вече гледам по друг начин на нещата. И чудно как една изложба, за която бях скептично настроена, промени възгледите ми!

Таня Панайотова