"Непознатият друг" - една по-различна среща с бежанците

Часът става 15:00 и след 90-минутно чакане пред Ректората на Софийския университет се насочвам към бившия „Дом на българо-съветската дружба“, за да посетя изложбата „Непознатият друг“, част от фестивала „Фотофабрика“. Това е последният ден на посветената на бежанците изложба, която е от 10.09.2015. до 04.10.2015г.

Влизам в сградата и установявам, че входът е свободен. Бежанците се надяват и този към Западна Европа да стане такъв. Прекрачвам прага на първата зала, която е изпълнена с тишина. Тя е бяла, а по средата ѝ също се белеят, само че в замърсено бяло, три Z-образни стени. По тях няма нищо друго освен тук-таме някое изречение, от което те побиват тръпки: „Да се страхуваш за хляба си“, „Да бягаш от града, над който падат бомби.“„Да посрещаш хора, чийто език не разбираш“... Всички те са свързани с живота на бежанците във формата "Да...", което предполага принуда. На стените може да няма изображения, но думите по тях предзвикват такива в съзнанието. Тези образи обаче не са реални, за разлика от картините пред очите на хората, за които се отнася написаното по стените.

След като обикалям  всяка една от стените, се насочвам към следващата зала с любопитство какво има там. Когато се приближавам, дочувам глас и решавам, че някой рязяснява нещо на посетители. Влизам и виждам, че е съвсем друго нещо. Залата е по-малка и тъмна. Единствената светлина идва от голям екран, а пред него има десетина стола, на които са седнали едва трима човека. На екрана се излъчва документален филм за бежанците в лагера в Харманли. Те разказват за живота си в Сирия, пътят им дотук и за мизерията и лошото отношение на персонала в лагера. Председателят на Държавната агенция по бежанците Никола Казаков отрича последното, но от кадрите се вижда кой е прав. Няколко минути стоя и слушам историите на бежанците и решавам да проверя и третата, последна, зала, която лесно може да се подмине, заради черната завеса, която я закрива.

Минавам през завесата и съм в най-впечатляващата зала. Тя е просторна и тъмна, а във вътрешността ѝ няма нищо. Вместо това, интересното е по стените. На тях са закачени 13 дигитални портрета, половината от които изобразяват лица, а останалите показват текстове на български и английски. Оказва се, че през известен период от време, около минута, съдържанието на портрета се мени от лице на текст и обратното. Хората от портретите са бежанци - мъже, жени, деца, и българи. Текстовете за първите разказват за техния живот в Сирия и за мечтите им, които искат да реализират не къде да е, а в Германия. Българите разказват за това къде живеят и за досега си с бежанците. Бързам да снимам текстовете, за да мога по-късно да ги прочета и осъзнавам колко е зловещо да си сам в тази тъмна зала с драматичномеланхолична мелодия и половин дузина сериозни погледи да те наблюдават. След като няколко пъти прекосявам залата, решавам, че е време да си тръгвам след 30-минутния ми престой в изложбата.

Обикновено не ходя по изложби и очаквах да видя фотографии, свързани с бежанците. Вместо това заварих стени, прожекция и фоторамки за една по-различна среща с тях.

Калоян Антонов

Най-доброто предстои

Обърках входа. Нормално.  Да не го бях намирала- по-добре. По принцип не обичам да променям позицията си. Този път не беше по-различен. Посрещнаха ме с усмивка, отвърнах с престорена любезност. „Продължете надясно, залите са една след друга“.  Чух, че ставало въпрос за бежанци. Не я обичам тази тема.

Обърках входа. Явно. На магия минах през първата зала и ето ме, стоя сама, студено ми е, въпреки якето. Там са и те. Говорят ми. Гледам ги, проектирани на сивата стена. Гледам ги, оглеждам се и пак се спирам на тях.  Един мъжки глас ме води, запознава ме с историите на Джамил Хасан, Нариман Хесо, запознава ме с човешката сила и болка. Не очаквах точно това.  Непознатият друг, вече не беше чужд и далечен. Тези очи бяха видели войната, познаваха страха, глада, бягството. Бяха познали дори смъртта. Погребали децата си, напуснали родните места с един единствен стимул- да оцелеят. Просто е, нали? За теб, за мен, за човека зад  екрана. Просто е и за онзи, чието богатство се къпе в невинната кръв. Но за тези хора всеки ден е борба. Избягали от Сирия, минали през Турция, очаквали спасение в България. Да, ама нали знаете, и нашичките обичат парите. Един лагер, 1700 нуждаещи се от помощ, три бани, един лекар, много болни. Няма документи. Няма нормални човешки условия. И тогава се появява тя. Малко момиченце на екрана. Защо ми се усмихваш, дете? И после още едно, и още едно. Не разбирам. Побиха ме тръпки. Малките светлини на пода се изкачиха като змии по гърба ми. Кадрите се сменяха, очите се пълнеха със сълзи, и техните, и моите, вторите без да имат това право. Разказите звучаха злокобно, търкалящи се трупове по пазара. Жътва е дошла. Ще бъде дълга. Алчността е звяр с широко гърло.

Завесите се дръпнаха- и те черни. Този път те ме гледат. Лицата от стените. Взират се, говорят ми, а аз съм безсилна. Отстъпвам назад, две-три крачки и свалям поглед. Записвам нещо безсмислено в тефтера. Историята се повтаря. Има детски очи, очи на младежи, очи на възрастни. Но все истински. Какво ми говорят ли? Разказват ми за мечтите си. Най- обикновени са, за теб, за мен, за човека зад екрана. За тях ли, за тях са блян.  Да оздравеят, да са със семействата си, да тренират футбол, да станат лекари, учители, да помагат, да ходят на училище. Да живеят. Да бъдат приети, животът да поеме нормален ход.  Ние не искаме бежанците, Западът също. Може би дори те не ни искат. Но времето не се връща назад. Не на магия сега минавам през първата зала. Надписите по студените стени добиха смисъл. Те са всичко онова, което обединява жертвите на една (изкуствена) война- страх, болка, надежда. Определено обърках входа.

Тръгвам си променена, погребала чужди мечти.

Борислава Лозанова

Непознатият друг

„Да бягаш“. “Да се страхуваш“. С тези думи те посреща „Непознатият друг“. Сиви стени и откровения. От светлината, през полумрака към тъмнината. Метафора за пътя на „непознатите“. Персонална среща с тъмното пространство и очите. Очи, пълни с истина, страх , надежда.

                 Непознатите

Досегът на изкуството с реалността в най-чистата му форма. Снимки без рамки, хора отвъд границите.  Ние сме си непознати,  в нас те виждат подадената ръка, а ние в тях?

Първо забелязвам техните очи. Пълни с живот, изстрадали и студени, но все пак топлени от  надеждата за непознатото. Там виждам цялата им история- болката, страха, но и смелостта.

След това идват думите. Очаквам те да пробудят в мен  съпричастност към по-слабия,  но уви. Те разказват истории на борбени и силни хора.  Лишени от самосъжаление и всички устремение към неизвестното бъдеще. Мечтата им е Германия.Тя звучи като лечение за тежката болест на малкия Ардауан, училище за Ширин, „по-хубав живот“ за Тахсен и семейството му.

Обезличените се превръщат в лица. Цифрите-в човешки съдби. Общото-индивидуално, което всеки приема по свой начин.

Спомен за хубавото родно и поглед към предстоящото- пак хубаво, но все пак чуждо.

Това откровение се съдържа в разказите на „непознатите“. Те не ангажират, не насаждат вина, че са отхвълени, но без да искат ме замислят.

   Другите непознати

„Знаех, че България е бедна също като мен.Мислех,че така лесно ще се обикнем –аз нея и тя мен..“

Джейхан определя България по-точно от всеки експерт. Бедност - нашата прокоба. Но не материална бедност.

Зад историите на местните откривам сходство. Те също говорят за лагери- затворените граници към Европа от миналото. За пътя към новото чуждо извън родината. За търсенето на мечти отвъд дома. Разликата е изборът.

И те са неразбрани, но сред своите.

Липсата на информация ги ката да се страхуват, поражда затвореност пред непознатото. И мигновено тези хора се превръщат в „прости селяни“ , „ксенофоби“, задето не допускат сирийски семейства в малкото си общество. Но възприятията им са насадени. Събуждат се с новини за убийства и не могат да приемат , че в тяхната общност могат да се появят други, различни.

Едни обикновени истории на непознатите герои на нашето време.

За пътуването като спасение и познание. За сблъсъците на различията и страха. За хората.

Срещата: Ти- Тъмнината- Те. Връзка, която не би могала да повлияе по по-силен начин. Те не ангажират, не искат много, не ти насаждат вина. “Непознатите“ просто разказват своята история, отправят поглед към бъдещето, към теб, към света. И ти стават по-познати.

Истории за хората- чужди, но близки, бягството- избор или принуда, за приемствеността- универсалната форма на хуманност.

Регина Хинчева

Непознатият друг vs. непознатата Аз

Не обичам да ходя по изложби. Не винаги мога да разбера изкуството, а това ми пречи да се насладя на показаното.  Наложи ми се обаче отново да посетя подобно мероприятие. Естествено, за пореден път бях скептично настроена и с малки очаквания, клонящи по-скоро към никакви. Все пак обичам моментите, в които съм наистина изненадана, и то приятно. Изложбата със сигурност не беше като всички останали, на които съм присъствала. Тотално се размина с плановете ми да видя няколко рисунки и да си тръгна без да съм разбрала нещо, все едно изобщо не съм била там. Напротив, „Непознатият друг“ някак си успя да открехне вратичка от една непозната Аз. Случи ми се ненадейно, без да подозирам…

Още докато пристъпвах в преддверието усетих нещо различно. Зарядът беше обратнопропорционален на слънчевия ден, на който се радвах преди това. Бавно и несигурно навлязох в същината на това, което всъщност трябваше да видя. Останах по-безмълвна от всякога. Всички страни ме обстрелваха с най-различни снимки на  непознати, от чиито погледи струеше вътрешна разруха. Нещо ме накара да потрепна. Много е трудно една снимка да каже всичко. Тук обаче нещата бяха различни. Музиката, която звучеше беше в унисон с настроението, което създаваха портретите. Мрак, разруха, непрестанен бяг, страх.. Много малка част от думите, които олицетворяват това, което се виждаше. Написаното само допълваше представата ми за изстрадалата съдба на тези хора.

Непрекъснато слушам за бежанците по новините. Много наболяла тема за нашата родина. Но те някак си винаги са стояли настрана от мен и моето ежедневие. Чутото остава чуто, но някак си несъпреживяно. Точно затова и мнението ми за тях никога не е било едностранно. За мен те са нож с две остриета. Държавата и институциите едвам съумяват да се грижат за собствените си граждани, голяма част от които тънат в мизерия и не са сигурни дали ще дочакат следващия ден. В такъв случай как би се погрижила за хора, които имат нужда от специални грижи и внимание? Точно затова винаги съм била предубедена, че и за тях, и за нас по-добрата алтернатива е  да продължат дългото си пътуване на запад, далеч от тук. Някъде, където ще имат по-големи възможности и шанс за нормален живот без войни и размирици.

Проблемът е в това, че много хора мислят по същия начин. Именно това е причината много сънародници да странят от тях и се държат студено и то без някаква конкретна причина. Разликата е, че аз не съм се срещала с бежанци и не знам как бих реагирала. Но съм почти сигурна, че в подобна ситуация вътрешната ми струна ще засвири нотите на  съпричастността. Точно за това се замислих докато ги наблюдавах. Поставих се на тяхно място и си представих как се задъхвам, но все пак не трябва да спирам да бягам. Да бягам от там, където съм изградила всичко, където се чувствам себе си. Настръхвам само при мисълта, че съм принудена да напусна родината си, без да знам къде отивам и какво ще правя оттук нататък. Че ще трябва да отида на място, където ще съм чужда и хората ще ме гледат странно. Замислих се, наистина.

Стигнах до извода, че трябва да се отнасяме с хората, така както искаме те да се отнасят с нас. Представих си, че съм на място, където никой не ме иска. Е, не ми стана хубаво. А тези хора, чийто живот е подвластен единствено на страх и несигурност, едва ли искат да се сблъскат точно с това, точно в този момент.

Осъзнах, че това, което видях ме провокира да видя и една съвсем различна гледна точка. Просто се пренесох в един съвсем немечтан свят. По принцип хората не мислят за лоши неща, докато не им дойдат до главата. Е, ето че една непозната част от мен беше открехната от непознатия друг. Мислех за всичко лошо, което се случва на тези хора и продължавам да мисля.. Парадокс е, че това се поражда точно от непознат. Но какво пък, животът е пълен с парадокси.

Монетата винаги има две страни. Затова е хубаво да премислим нещата от всички гледни точки, преди да изградим мнение по даден въпрос. Бежанците са много чувствителна тема, но щом едни могат да ги приемат и третират като равни, значи и всички останали могат да го направят. Изложби като „Непознатият друг“ ни потапят  в непознатия за нас свят на тези изстрадали хора и пораждат размисли. А голяма част от българския народ има нужда от точно това – да има способността да мисли и да се замисля. Така може би ще станем по-добри, а държавата ни едно по-добро място за живеене – за нас и за всички, които искат да я приемат за родина.

Михаела Стоянова

Изложбата „Непознатият друг"

С известна доза недоверие стоях пред сградата на бившия „Дом на българо-съветската дружба", в сърцевината на която днес се намира Непознатото пространство. Самата изложба е част от програмата на второто издание на фестивала за съвременна фотография „Фотофабрика". Оказа се, че самото поднасяне на информацията за нея е разделено в три помещения. Пристъпих в първото, което представляваше лабиринт от тухлени стени. Бяха порутени и със зловещи надписи. „Да бягаш”, „Да се страхуваш”,  „Да изоставиш стаята, в която си повивал първия си син”, „Да напуснеш мястото, където си погребал майка си”. Предварително бях намерила информация за това какво представлява изложбата и какво представя, ала това, което видях беше шокиращо за мен. Четейки всеки един от надписите на грозните стени, аз си представих бежанците. Потоците от скитници, избягали, за да живеят. Едно мъчително чувство се настани в душата ми и не ми даде покой до края на посещението. Извръщайки поглед от стените с надписи, аз осъзнах, че тази изложба няма да бъде като останалите, на които съм присъствала.

Влязох в преддверието, където течеше документален филмов разказ, създаден от същия екип. Потресаващата гледка на Сирия преди и след войната се загнезди трайно в съзнанието ми. Всичката тази разруха, превръща четири милиона истории, които може да са двойно повече, в медийна сензация. Европа е хвърлена в паника, а истината за тази ужасна трагедия убягва на мнозина. Като фактът, че Ислямската държава иска да направи цивилните - мюсюлмани, а при отказ ги очаква смърт. Страхът е подсилен със струпването на едно място на много от бежанците и гаврата с тях. В интернет дори беше разпространен видеоматериал с кадри от този терор. От слуховете за атака на терористи, през протести и назрелите проблеми се стига до множество убити и ранени хора. Масовото клане и гробница, причинена от бомбардировките, са ужасът, случващ се там. За живите не остава друг избор освен бягство от този ад. Най-страшното е, че никой няма интерес да спре тази война.  

А аз имах чувството, че гледам филм на ужасите. Това не беше реално. Образите пред мен оживяха. Буквално. Толкова много истински хора. Вече не бяха само лица от екраните. Толкова много опропастени животи. С толкова много „врагове”. Най-големият враг на бежанеца е „трафикантът”, искащ по 1500 евро на човек. И те плащат, за да ги преведат. А след това? Скитащи се по разни ферми в Сирия, после в Турция, най-накрая намират временно убежище тук, в България. А условията у нас, по-точно в бежанския център в Харманли, са окаяни. 1700 души, 3 бани и 3 душа осигуряват на бежанците удобството да чакат 7 дни, за да се изкъпят. Напуснат ли огражденията на центъра, ги погват кучета и полиция. Лекарите се отнасят с презрение и апатия, вследствие на което има смъртен случай и болни малки деца. Охранител внася наркотици. Също така продава на и без това депресираните бежанци алкохол. По този начин охранителят печели от проблемите им, които не са малко. Може би най-основният е издаването на легални документи, за да отпътуват. Ала поради чакането, липсата на достатъчно средства и мизерията, страдалците по-скоро желаят да се върнат в Сирия (на мястото, от което бягат), отколкото да бъдат тук. Нариман Хесо споделя в документалния филм: „ Преди ислямската държава всичко беше мир. Те измислиха разделението!”. Съзерцавах болката в очите й. Разплака се, защото семействата са в изключително тежко състояние, а сега са и пръснати по цял свят. И нищо няма да е както преди. Остава им да чакат документите за заветната Германия. Както се чака празник. Въпреки всички трудности настояват да заминат. С една мечта - да им помогнат приятели, да си намерят работа и да се пенсионират в Европа.

Накрая пристъпих в третото помещение. В една зала, напълно затъмнена, за да могат образите да изпъкнат ярко. Видях изложени 19 фотографски и словесни портрета на бежанци и българи. Потръпнах при самата гледка на образите вкупом. Белезите на живота и от преживяното са запечатани върху тези лица. Привидно фотосесия, ала без грим и пози. Само изразност. Само болка в тези непознати очи. Но някак успях да я съпреживея. И се трогнах от техните истории. Без дори да ги познавам.

Писахме за непознатите други (бежанците)

...

Учебните занятия във факултета все още не бяха започнали, но първата ни академична задача за профил "Печат" беше налице. Репортаж.

От 9 до 28 септември, София си имаше своето Непознато пространство, където да се  представят историите на "непознатите други"-онези, които бягат от войната, но и онези, които трябва да ги приемат. Това всъщност беше изложбата, част от  фестивал Фотофабрика, озаглавена "Непознатият друг". Тя беше  посветена на бежанците, които идват в  България, за да  търсят сигурност, но и на българите, които трябва да  ги приемат в своите градове и села, в своите общности.

Всъщност, по програма изложбата беше до 28 септември, но на практика Непознатото пространство продължи да съществува по-дълго. Явно хората са били жадни да се сблъскат с тези хора и съдбите им. Да се срещнат с тях извън рамките на телевизионните екрани и отвъд цифрите в статистиката. На едно по-близко до личната среща ниво.

Нашата задача беше да посетим изложбата, а след това да напишем репортаж за нея. Указанията на преподавателя ни бяха да следим личните си преживявания и усещания.

Всеки един от нас посети мястото, преживя го, описа го. Можете да  проследите нашите преживявания, мнения и убеждения-в следващите текстове.

Приятно четене!

Повече информация за изложбата на сайта на проекта.