С известна доза недоверие стоях пред сградата на бившия „Дом на българо-съветската дружба", в сърцевината на която днес се намира Непознатото пространство. Самата изложба е част от програмата на второто издание на фестивала за съвременна фотография „Фотофабрика". Оказа се, че самото поднасяне на информацията за нея е разделено в три помещения. Пристъпих в първото, което представляваше лабиринт от тухлени стени. Бяха порутени и със зловещи надписи. „Да бягаш”, „Да се страхуваш”, „Да изоставиш стаята, в която си повивал първия си син”, „Да напуснеш мястото, където си погребал майка си”. Предварително бях намерила информация за това какво представлява изложбата и какво представя, ала това, което видях беше шокиращо за мен. Четейки всеки един от надписите на грозните стени, аз си представих бежанците. Потоците от скитници, избягали, за да живеят. Едно мъчително чувство се настани в душата ми и не ми даде покой до края на посещението. Извръщайки поглед от стените с надписи, аз осъзнах, че тази изложба няма да бъде като останалите, на които съм присъствала.
Влязох в преддверието, където течеше документален филмов разказ, създаден от същия екип. Потресаващата гледка на Сирия преди и след войната се загнезди трайно в съзнанието ми. Всичката тази разруха, превръща четири милиона истории, които може да са двойно повече, в медийна сензация. Европа е хвърлена в паника, а истината за тази ужасна трагедия убягва на мнозина. Като фактът, че Ислямската държава иска да направи цивилните - мюсюлмани, а при отказ ги очаква смърт. Страхът е подсилен със струпването на едно място на много от бежанците и гаврата с тях. В интернет дори беше разпространен видеоматериал с кадри от този терор. От слуховете за атака на терористи, през протести и назрелите проблеми се стига до множество убити и ранени хора. Масовото клане и гробница, причинена от бомбардировките, са ужасът, случващ се там. За живите не остава друг избор освен бягство от този ад. Най-страшното е, че никой няма интерес да спре тази война.
А аз имах чувството, че гледам филм на ужасите. Това не беше реално. Образите пред мен оживяха. Буквално. Толкова много истински хора. Вече не бяха само лица от екраните. Толкова много опропастени животи. С толкова много „врагове”. Най-големият враг на бежанеца е „трафикантът”, искащ по 1500 евро на човек. И те плащат, за да ги преведат. А след това? Скитащи се по разни ферми в Сирия, после в Турция, най-накрая намират временно убежище тук, в България. А условията у нас, по-точно в бежанския център в Харманли, са окаяни. 1700 души, 3 бани и 3 душа осигуряват на бежанците удобството да чакат 7 дни, за да се изкъпят. Напуснат ли огражденията на центъра, ги погват кучета и полиция. Лекарите се отнасят с презрение и апатия, вследствие на което има смъртен случай и болни малки деца. Охранител внася наркотици. Също така продава на и без това депресираните бежанци алкохол. По този начин охранителят печели от проблемите им, които не са малко. Може би най-основният е издаването на легални документи, за да отпътуват. Ала поради чакането, липсата на достатъчно средства и мизерията, страдалците по-скоро желаят да се върнат в Сирия (на мястото, от което бягат), отколкото да бъдат тук. Нариман Хесо споделя в документалния филм: „ Преди ислямската държава всичко беше мир. Те измислиха разделението!”. Съзерцавах болката в очите й. Разплака се, защото семействата са в изключително тежко състояние, а сега са и пръснати по цял свят. И нищо няма да е както преди. Остава им да чакат документите за заветната Германия. Както се чака празник. Въпреки всички трудности настояват да заминат. С една мечта - да им помогнат приятели, да си намерят работа и да се пенсионират в Европа.
Накрая пристъпих в третото помещение. В една зала, напълно затъмнена, за да могат образите да изпъкнат ярко. Видях изложени 19 фотографски и словесни портрета на бежанци и българи. Потръпнах при самата гледка на образите вкупом. Белезите на живота и от преживяното са запечатани върху тези лица. Привидно фотосесия, ала без грим и пози. Само изразност. Само болка в тези непознати очи. Но някак успях да я съпреживея. И се трогнах от техните истории. Без дори да ги познавам.
No comments:
Post a Comment