Saturday, February 20, 2016

Идеите на Пешко

(Описание на политик)
 
- ОТПЕЧАТЪЦИТЕ!!! - изкрещя прегракнало Петърчо и рязко се изправи в леглото. Дишаше учестено и беше плувнал в студена пот. Часът бе 03:25 сутринта. Жена му, на която отдавна ѝ бяха втръснали тия работи, само изсумтя отегчено и се завъртя на другата страна. Пак идея по никое време... Така беше и с циганите, така беше и с линейките, така беше и с лимитите за болниците... Честно казано, взе да ѝ писва.

Петърчо се втурна, запали настолната лампа на бюрото, зарови трескаво за лист хартия и нещо за писане. Погледът му, както винаги, беще изцъклен, лицето – бледо, а сенките под очите му изглеждаха още по-призрачно на светлината от луминисцентната лампа. Петърчо въртеше нервно глава и хвърляше зловещи сенки из стаята. Приличаше на невестулка с тиреотоксикоза.

- Аптеките! Разбира се, АПТЕКИТЕ!!! – мърмореше си Петърчо и от време на време се изхилваше радостно. Ръката му, подобно на сеизмограф, усилено драскаше по листа. Почеркът му напомняше ЕКГ и по всяка вероятност бе пълна зашифрована енигма за всеки друг, освен за самия Петърчо. Най-отгоре с малко по-едри разкривени букви все пак се разчиташе „Законопроект“.

След 15 мин. запъхтяно писане, Петърчо реши, че е извадил суровия материал от главата си, отпусна се изтощен на стола и нехайно запрати химикалката към ъгъла на стаята, където размаза един паяк. Около подмишниците на небесносинята му риза се бяха образували големи потни кръгове. И пак беше заспал с вратовръзка. С лявата си ръка Петърчо я разхлаби, а с дясната сграбчи изписания лист хартия и зачете. Някъде изпод сянката на изпъкналите вежди очите му нервно шареха по листа. В стаята настъпи гробовна тишина. Сякаш цялата Вселена се беше смълчала и притаила около Петърчо, докато той четеше. Хармонията нарушаваше единствено една муха, която забръмча в орбита около главата на Пешко. Без дори да отделя поглед от листа с рязко движение на лявата си ръка той я сграбчи и смачка.

- Това е! – извика Пешко след като изчете всичко, и вдигна победоносно ръка към тавана. Някъде в сенките отзад жена му ядосано изръмжа и зарови глава във възглавницата, но той не ѝ обърна внимание. Доволна усмивка озари призрачното лице на Петърчо, а изцъклените му очи се завъртяха игриво. Той заряза листа, разроши посивяващата си коса и започна да се пляска по коленцата. Пръстови отпечатъци в аптеките и болниците! Понякога си мислеше, че трябва да патентоват мозъци, като неговия. Затананика си един стар немски марш. Отново добре свършена работа... Пациентските организации пак щяха да му четат на главата, но лесно щеше да им запуши устите. Тия вкостенели типове така и не успяваха да видят цялата картина в перспектива. Никой не успяваше да види цялата картина! Никой освен Петърчо!

В главата му изникнаха странни видения за фин прашец, бели линии и хартиени фунийки, но Петърчо ги потисна. Обичаше да гледа на идеите си, както Дилън гледаше на песните си – като скъпоценни късове, създадени от господ. Петърчо просто имаше необходимия нюх, за да ги открие. Понякога му харесваше да си мисли, че някой древен бог му ги диктува. Може би Азраел или още по-добре – Ктхулу. Да, точно така. А онкоболните и хилядите по клиничните пътеки бяха необходимото жертвоприношение. Пешко се разхили палаво. Сега и ревматоидноболните щяха да си го получат. Пък нека си протестират...

Изтощен, но доволен Петърчо загаси лампата и се тръшна обратно в леглото. Отпусна се блажено. Щеше да сънува Тиери Анри от добрите му години. Винаги го сънуваше след някоя нова идея.

Петърчо се унесе. Разнесе се равномерно дишане. Жена му си отдъхна и се зави презглава. Стаята постепенно притихна. Вселената също.

- ЧИПСОВЕТЕ!!! – прогърмя вик в мрака. 

  
Христо Гатев

Интервю с баща - интервю с Волен Сидеров

 /„Изсмукана от пръстите измишльотина за отбиване на номер“/


- Честит ден на бащата, г-н Сидеров. Нищо, че е с 20 дни закъснение.

- Ако си пишехте по-навреме материалите, нямаше да е с 20 дни закъснение.

- Ох, не почвайте и вие...

- Като се замисля няма какво да се изненадвам, от ФЖМК сте все пак. Тоя факултет открай време е разпасана команда. Може би е време да нахлуя и при вас.

- Не съм сигурен дали при щурма Деси Чуколов няма да се заклещи на въртящата се врата, така че недейте.

- Защото не си спомняте времената на Павел Чернев. Нормално е, млад сте, мързи ви да се поровите в архивите. Тя родната журналистика затова е на такова ниво.

- Телевизия „Алфа“ слагате ли я в тоя кюп?

- (Опипва се нервно по джобовете) Не, разбира се. Тя е светъл лъч в родното поръчково море от тиня. Вижте само останалите – нахлувам в НАТФИЗ, те се занимават с изборни резултати; отнемат имунитета ми, те се занимават с някакви атентати в Париж, при това недоказани; арестуват ме – те се занимават с някаква съдебна реформа; в Деня на бащата вместо да ми честитят, се занимават с някакви кризи в ДПС. Вие как го наричате това? Аз го наричам тенденциозност.

- Спор няма...

- (Продължава да се пребърква и вече видимо се изнервя) Няма, ами! Умишлено ме крият от медийния поток. Ционистки заговор!

- Да зарежем това. Какво се случи с клекшопа?

- Клекшопът на „Раковска“ се оказа проект на „Америка за България“. Използвам въображаемото ви интервю и многомилионната ви аудитория, за да призова всеки истински българин, да не пазарува от тая евроатлантическа дупка. Нека не наливаме пари в мръсната западна капиталистическа машина. Има прекрасна верига магазини „Берьозка“ из цяла София. Вътре дори продават плюшени играчки на Маша и мечока. Деси Чуколов толкова се зарадва...

- А защо после и в НАТФИЗ?


- Ами овцата на клекшопа ме отряза и трябваше да отида при друг дилър. Тоя Санчо, дето го гледате да виси пред НАТФИЗ не си мислете, че е клошар. Само че като видял камери се уплашил и оставил пратката на охранителя, пък той бил човек на Валери Симеонов и си я скрил. А това, дето го гледахте по телевизията... ами просто се опитвах да си взема от тоя катил поръчката, дето съм си я платил с честно откраднатите си пари! (Най-накрая намира нещото, за което се е ровил и лицето му грейва. Мята щастливо пред мен найлоново пликче с нещо като пудра захар. Поглежда ме дяволито.) Връщах се няколко пъти, но накрая си я взех! А, между другото, Санчо вече не виси пред НАТФИЗ, ако ме разбирате какво искам да кажа... Хе-хе...

- Лека му пръст на Санчо, но много се отклонихме от първоначалната тема. Кажете какво прави малкият Волен?

- (Потупва се самодоволно на едно определено място.) Добре е, добре е... Доста добре се справя. Деница не се оплаква.

- Аз за Волен Джуниър говорех.

- А, той ли... (Рязко се умилява. Вади тесте джобни календарчета със снимка на малкия си син и ми подава едно.) Вижте го, вижте го. Татин сладък. Одрал ми е кожата. И погледа ми е взел, и първите му бели коси вече се появиха...

- Ами да ви е жив и здрав.

- Мерси, мерси. (Изсипва съдържанието на пликчето върху масата и започва да оформя линийки с едно от календарчетата). Хайде сега пак да ви върна назад, понеже сте млад. Знаете ли, че като се е родил Симеон II са обявили неучебен ден в страната? (Размахва войнствено календарчето под носа ми) Като се роди Волен младши да видяхте да обявиха нещо? Ето ви пак тенденциозност.

- Наскоро Борисов ви осъди за над 200 000 лв. заради обиди по негов адрес. Семейният бюджет как понася тия удари?

- (Рязко шмръкване, поглед към тавана, животински рев, няколко умерени удара с юмрук по масата) Е, ще пропуснем Куба тази година (бърше се с ръкав), но пък тъкмо ще мога да се пусна на президентските избори. Гледам философски на нещата. (Изкисква се) Само почакайте да дойде предизборната кампания. Нямате си идея къде мисля да нахлуя...

- Притеснявате ли се, че ви отнеха имунитета?

- От какво? От родната съдебна система ли? Хахахахахахахаха... (подсвирква към сервитьорката)

- И все пак?

- Сотир си вдига акциите чрез мен, защото му позволявам. А и защо да не му позволявам? През ден съм първа новина в емисиите, вече дори не ми се налага да вилнея из София.

- Затъпяхме рязко и е време да приключваме, а така и не успяхме да поговорим за Третата световна™ и Отмъщението на Путин™...

- Здраве да е. Ташева ще навакса тия дни.


Христо Гатев

Thursday, February 18, 2016

Българи юнаци

Събота

"Сериозни сблъсъци между полицията и фенове на Ботев предшестваха дербито на Пловдив. Гостуващата агитка влезе в саморазправа с органите на реда, след като билетите, отпуснати от домакините, свършиха и половината от жълто-черните привърженици, дошли за мача, останаха извън стадиона. В жестокото меле, продължило над десет минути, са били използвани палки, прътове и факли. Ранените са десетки.
Междувременно фен на Локомотив пострада от бомбичка, която е гръмнала в ръката му. Вероятно ще се наложи ампутация на горния крайник, тъй като множество кости и сухожилия са били разкъсани от взрива. Припомняме, че точно преди година, отново на градското дерби, същата злополука сполетя и фен на канарчетата. Тогава той остана без ръка от китката надолу и това стана обект на подигравка от страна на черно-бялата агитка.“
Ще си кажете сега, голяма работа. Шепа дрогирани и пияни се бият и се осакатяват по стадионите за пореден път. Защо им е на тия, ще питате, които са вече влезли да се трепят за други, които още не са, които може дори и да не познават. Олигофрени и половина. На всичкото отгоре, за български футбол става въпрос. Дреме ви на шапката. На вас, нестъпвалите на стадион.
Билетите свършиха пред очите ми. Бях първият човек, за когото вече нямаше пропуск. 500 вече влезли и още толкова, изнервени до краен предел, отвън, аз стоя по средата. Проверяващият видимо не знаеше какво да прави, махна ми с ръка да влизам. Останах на входа, защото всичките ми приятели бяха още назад. Чух от радиостанцията на един униформен нареждане да затварят вратите, въпреки многократното им уверение, че всички ще влязат. Мълвата бързо се разнесе отвъд загражденията и хората изреваха в недоволство си. Тръгнах на бегом към сектора. Намерих човека с мегафона и му казах какво става отвън. Нататък е ясно. Всички или никой - закон. Палките, после кръвта.
Няма да го разберете, ако не сте го изпитвали. И не знам защо, но не мога да го обясня. Просто така трябва, сигурен съм. Няма много текст за тоя смисъл. Няма и много описание на това врене и кипене в последните минути, на това разтрисане на вътрешностите, на това недишане за няколко секунди. На псуването дори, безбожно красивото. На целенасоченото изливане на целия гнет събран от осем до пет през седмицата, на всички напрежения и злоби стаили се дълбоко в нас, нетърпеливо чакащи своя социален отдушник, своето място за изпълзяване от хората. Футболът. За когото изобщо не ми пука в модерния му вариант. С неговите играчи и треньори, тактики, трансфери, рекламни цели и пари. Не, това не е моят футбол. Футболът, когото аз познавам, е далеч от общоприетото разбиране за него. За мен той се крие в тълпата. В безразсъдното ѝ освирепяване, обезличаване. В дрането на гърлата, в буйстването и в чупенето на огради, в немисленето. В живеенето на един друг живот на трибуните за час и половина, когато позволяваш на коженото кълбо да премине голлинията на душата ти и да изтрие очертанията между любовта и омразата. Футболът е пожелано боледуване, нарочна лудост. Няма да го разберете, ако не сте го изпитвали.
За това не говорете празни приказки. Сдържайте коментарите си, когато става дума за момчетата от стадионите, на които никога не сте стъпвали, но чиито посетители така обичате да хулите. Понеже не познавате трепетите и неволите им, не познавате самите тях. Защото имам един приятел, Кристиян се казва. Преди година при инцидент загуби ръката си от китката надолу. Инвалид до края на дните си. Случи се преди мач, кръвта и ужасът бяха навсякъде. Изпадна в безсъзнание, на пожар тръгнахме към хирургиите. Лекарите се видяха в чудо, медиите гръмнаха до небето. А той, горкият, спеше в безсилието си, не подозираше нищо. Освести се леко, не напълно, едва към полунощ. Как завърши мачът, бяха първите му думи.

Не се забравят.          

Панайот Стефанов

Описание на любимо място

65

Във факултета по журналистика и комуникация на масите, към университета на София, на третия етаж има една аудитория. Шейсет и пета. Тя няма простора, който предполага широчината на самата дума „аудитория“. Тъкмо обратното. Но пък някак си светлината, която пада в нея, по пътя си се пречупва не знам къде и в какво и я прави притежателка на една осветеност, която компенсира теснотата на  мястото, разширява го с няколко метра встрани и леко го повдига към покрива на сградата. Сякаш излиза от нея и премества пространството една идея по в небето. Където и му се полага. С погледа отгоре. Редакцията по майсторство трябва бъде имено там, на няколко десетки метра над града, за да може студентите внимателно да наблюдават и да анализират случващото се под тях. Да виждат всички точки от гледките им, а и всички гледки точно от тая точка, от която да се тренират да мислят, да пишат, да четат, да редактират на скорост. Докато около тях прехвърчат самолети.  Да повишават качеството на текстовете си посредством това чувство на височина. Защото журналистиката не е професия за низините.
За жалост не е и на трите компютъра, които сигурно остаряват в залата от поне десетина години. Не съм сядал на тях, ама се обзалагам, че версията им на Windows все още e XP.  Може и да греша, не съм сядал на тях, а и нямам това намерение. Аз пиша само вкъщи, навънка не мога. За време също не мога. Отделям все повече часове на един текст, на изпипването му, на намирането на неговите думи. А трябва да е обратното – да става все по-бързо. Така казват, де, не знам дали трябва да им вярвам. Както и да е, да оставим техниката и начина ми на писане и концентриране настрана. 
Хората, които се качват до тоя трети етаж редовно закъсняват или пък въобще не се разкарват, както мен, от Пловдив до София. Тука си имаме седем тепета, откъдето вършим тая работа – журналистиката, откъде гледаме отвисоко и се извисяваме над ежедневието. В тоя смисъл, да, в Пловдив има доста драскачи, но да се върнем на аудиторията. Студентите с профил печат много често не изпълняват заданията си, не харесват темите, които им се поставят, даже протестират срещу тях. Имат едно такова самочувствие, което на моменти граничи с надменността и обръщат лекцията на свободия. Но не ме разбирайте погрешно, не всички момичета и момчета попадат в това описание. С всичката ми естественост, има и други, които наистина се упражняват, постигат резултати и се развиват. Заслужават поздравления. 

Освен студенти в тази аудитория, шейсет и пета, всяка сряда следобед и четвъртък сутрин идва и един господин, който не може да казва „р“. Преподавателят. Той, със своята смешност, почти кръглост и без съмнение мъдрост е назначен да преподава занаята на онези, които искат да му го откраднат. Ама той знае, разбира се, за какво става въпрос. Чел е много книги и пише стихотворения по тоя повод. Нарочно губи всеки ден по-малко от властта си, че и още повече. И въпреки, че често мненията ни по въпросите са на полюси, за мое учудване се разбирам добре с него. Той е Бода(ков). И е супер пич. Дано ме извинява, че му пращам текста едва сега, трийсет минути преди началото на упражнението. Ама чак сега намерих време.

Панайот Стефанов 

Описание на политик - За себе си в трето лице

В един филм казаха, че очите никога не лъжат. Напълно съгласен съм, харесвам филма. Напоследък все по-често се уверявам тъкмо в това и в способността си да определям  хората по очите им. Външният вид и облеклото оставям на заден план. Не знам дали съм надарен с някакво особено усещане или това просто е плод на вътрешната ми интуиция, но ми е достатъчен само един-единствен поглед, за да разбера дали ще имам желанието за втори. Очите са и огледало на душата, казаха в друг филм или беше книга, не помня. И за това сега, когато ми се налага да опиша някого, първата призма, през която бих пречупил разсъжденията си, е имено тази на очите.
А когато се взрем в очите на българския политик, често виждаме в тях променливи картини. На моменти са спокойни и умерени, мирни. Понякога пък са разтревожени и замислени, нерядко не знаят накъде да погледнат. Има и случаи, в които около зениците им бушуват гръмотевични бури и ветровете в тях нахлуват от най-разнообразни посоки. В един по-задълбочен поглед, иззад хребетите на въображението ни, откриваме и извора на всичките онези сълзи, изплакани през вековете, на които стъпва и българската ни орисия, на които се дължи и кривогледството ни като народ. Винаги с едното на запад, а с другото на изток. До тук става ясно, че говорим за една силно контрастна личност. Когато се взрем в очите на българския политик, прочитаме обърканата метафора на съвремието ни.
И ни става ясно, че не можем да снемем поглед от очите на българския политик, понеже там откриваме своя собствен образ, отражение на родната действителност, макар и генерализирана, макар и с изключения. И когато плюем по някого, всъщност плюем по себе си. Не може да става дума дали по желание ще погледнем отново в очите този човек, защото сме длъжни да го правим. Докато не вникнем в тях и съответно в себе си. За това, когато описваме българския политик, всъщност трябва първо да опишем себе си като избиратели и да преценим дали оправдаваме претенциите, които имаме. Дали се харесваме сутрин в огледалото е реторичният въпрос, с който най-точно бихме могли да опишем съвременния 

български политик.

И дали ще искаме да има втори поглед. 

Панайот Стефанов

Възродителния процес-една историческа пиеса

За тема като тази, струва ми се, щеше да е подходящо да представя  събитията  чрез житейските истории на няколко  личности, които са имали различни роли в тази историческа пиеса. Някой, който е участвал във вземането на решения-човек от високите етажи на властта  по онова време. Друг, който е трябвало да приложи тези решения, независимо дали е бил съгласен с тях, та дори да употребява насилие когато е необходимо - например по време на размириците в края на 1984 и началото на 1985. По това време са мобилизирани войници от Българската Народна Армия и служители на МВР. Някак сигурна съм, че и те щяха да имат какво да разкажат. Историите в които се преплитат дълг и лична позиция, са едни от най-разтърсващите.  Нямаше да подмина и наблюдателите - обикновените хора от обществото, които дори като публика, гледаща зрелището на тази историческа пиеса, също заема своята роля на участник или съучастник, без това да звучи крайно набеждаващо.

В това представление, което е режисирано и от Историята, и от човешките недостатъци, протагонистът се явява една маса от 850 хиляди души. Но тъй като аз нямаше да мога да разкажа историите на всички тях в няколко реда, а и не е нужно, щях да взема на произволен принцип една от тях и да разгърна из тези страници. Да ги напоя  с нейния вече някак зловещо позветрял от времето трагизъм, който обаче, щом се докосне до словото, отново някак пуска своя аромат и вкус на огорчение. А той напомня и натъжава.

Обаче няма да разказвам за някоя мила баба от родопско село на име Фатме, която от една сутрин насетне, трябвало да се буди като Ангелинка. За нейните вътрешни личностни сътресения, от това, че насилствено я карат да откъсне от пъзела на своята идентичност огромни парчета и да ги захвърли. Защото да те накарат да се откажеш от името с което си живял всяка една секунда от своя живот до този момент, да се откажеш и от Бога в който неизменно вярваш и почиташ, със сигурност би означавало да те изложат на опасност от жестока криза на идентичността. Но няма да изследвам вътрешните сътресения и брождения, които настават в малките-големи лични светове на тези 850 хил. души и в частност на моята, в случая фикционална, но архетипна, баба Фатме. Не защото не искам, защото нямаше кой да ми разкаже такава история. Пък и мисля, че тази историческа пиеса има нужда от анализ в мащаб. За да не осто констатацията на неприятната реалност за преименуването на т.нар. български турци и за да разберем каква необходимост е довела до това решение на политическата каста от това време, е нужно да надскочим сантимента на личната история. И да погледнем голямата История, тази която Светлана Алексиевич определя като твърде „високомерна”, за да се занимава с малките хора,  за което е абсолютно права. Но именно от този „високомерен” поглед може да се види по-глобалната картина, за да може да има дори бегъл опит за правене на някакви по-общовалидни, „обективни” заключения.

За един несъвременник на събитията като мен е важно да прочете различни гледни точки по случая. Започнах да чета статии по въпроса, коментари, анализи. И както очаквах- те всички искаха да ми вменят вина. А това никак не ми се понрави. Нямаше никаква милост към мен като гражданин на тази страна – вменяваше ми се отговорност за „Възродителния процес”, а следи от обективен анализ така и не намерих. Само емоционални текстове, които вменяват вина. В един момент реших, че трябва да прочета нещо по-обстойно, по-сериозно, по-обективно и лишено от сантимент. Влязох в библиотеката на факултета по журналистика и поисках да ми покажат всичко, коеото има по темата. Избора не беше голям. Дадоха ми няколко книги, повечето от които ми се сториха  твърде дълги и сухи като материал. Погледа ми се спря на една по-малка книжка с изключително непривлекателен пост-соц  дизайн на корицата, който крещеше – „Написана съм по време на Прехода !”. И с подобаващо заглавие в тази стилистика: „ Възродителния процес и Държавна сигурност” на Бончо Асенов. Зачетох обобщението на гърба, както и въведението по първите страници. И книгата  беше точно липсващото звено, което търсех в този пъзел. Говореше за различна гледна точка. За гледната точка на българските държавници от този период. Говореше за причините, а не само за травмите. Взех я у дома и я зачетох. Четеше се лесно, беше интересна.

И така.. не се съгласявам с всичко казано в книгата, но като цяло позицията на автора съвпада до голяма степен с моята. Като цяло този труд беше като глътка свеж въздух сред абсолютно поляризираното мнение в мрежата. Ще резюмирам книгата с няколко думи:

Авторът изследва политическата обстановка на Балканите в този период и най-вече действията  на съседните на България държави спрямо различните народностни групи, останали след разпада на Османската империя. Оказва се, че Гърция, Югославия и Турция отдавна водят подобна политика спрямо тях, която определено не може да се определи като толерантна. Те или репресират тези малцинства, или се опитват да ги асимилират. Това спохожда турското малцинство в Беломорска Тракия, гръцкото в Мала Азия и Одринска Тракия, арменското в Турция, албанското и влашкото в Гърция,  българското мнозинство в Беломорието в Егейска и Вардарска Македония и Одринска Тракия.
Това е контекста в който тогавашна България съществува. По обективни причини, до един момент държавниците се интересуват повече от съдбата на българите зад граница в Беломорска Тракия и Македония, отколкото от „хомогенността” и цялостта на народа вътре в държавата. В един момент обаче, политиците насочват погледа си към турското малцинство в страната.  Българската държава е водила до този момент странна „шизофренична” политика, която преминава от крайност в крайност – от репресии , през умерена културна асимилация, целяща приобщаване чрез образование и създаване на национално самосъзнание  у тях, та до даване на привилегии, създаване на тюркоезична интелигенция и внедряването и в различни области на обществения живот.

Тези колебания в отношението, които сами по себе си са различни малки епизодични „Възродителни процеси”, изиграват изключително важна роля в оформянето на самосъзнанието на турското малцинство, което губи лоялност към българската държава, чувства се объркано, а моментите в които му са предоставяни привилегии, са подтикнали към сплотяване и отчуждаване от обществото. Анти-интеграция. В същото време турската държава не изоставя интересите си към тази общност. Известни са „шпионските” епизоди в историята на отнешенията между Турция и България, когато турски шпиони проникват в страната ни и започват да докладват. Да манипулират и служат на интересите на турската държава. Това със сигурност изиграва роля и подтиква българските политици към ответна реакция.

Разбира се може да се говори и за реваншизъм. Въпреки, че в този случай обекта на реваншизъм са реално етнически българи, които са били насилствено излямизирани по време на Османското господство. В този ред на мисли може да се усети и опит за преобръщане на последиците от насилствената ислямизация. Всъщност има много факти, които хвърлят светлина върху това странно, спонтанно и неофициално решение на тогавашните политици, което изненадва и цялото тогавашно българско общество.

В заключение, бих искала да дам своята оценка за събитията от 1970-те – 80-те. Или по-скоро как тези събития се използват в съвеременната политика в България. А те се използват като „разменна монета”, като средства за вменяване на вина от страна на етническата партия ДПС, която доказва, че е етническа именно с подобни прояви.

За това заявявам ясно, без  много думи:

НЕ одобрявам „Възродителния процес” като подход за културна интеграция, но разбирам защо е възникнал.
НЕ смятам обаче и че по какъвто и да е било начин трябва да се вменява вина на българското общество, и това да се използва като манипулация за извличане на дивиденти от страна на ДПС, подгласяни от Турция, особено след като последната не е признала редица геноциди, които е извършила.


Тази историческа пиеса е показателна за това как „малките големи” хора страдат заради „големите” интереси. Но понякога е трудно да преценим доколко това е оправдано или не.


Александра Джермова

Как седят нещата на пазара за книги у нас?



Декември месец е белязан от много празници. Един от тях е посветен на четящите хора в България, пък и на каузата те да стават повече. Става въпрос за ежегодния „ Софийски международен панаир на книгата” в Националния Дворец на Културата, който се осъществи за 43-ти път от 8 до 13 този месец. Вече 43 пъти издатели, писатели, преводачи, илюстратори и читатели се срещат на едно място, където споделят в една приповдигната атмосфера, своята любов към литературата във всички нейни форми. Вероятно за добро, това събитие не се е превърнало във форум за обсъждане на проблемите в издателския бранш. Остава си приповдигнатото настроение. Така и трябва.

 Но все пак проблеми има и те не са незабележими. Казусът с „голямото ДДС” е един от по-изявените и някак по-отразените от медиите и обществото. Оказва се, че България, заедно с Дания, са едни от малкото държави в ЕС, които облагат книгите с данък в размер на 20%. Дания е сред най-богатите държави в света. България е най-бедната в ЕС. Място за сравнение няма. За справка  в  ЕС- ДДС варира между 0 и 9 процента. В Ирландия, Полша, Англия е 0, Франция-5, Чехия – 9.  Като резултат, според изследвания от 2012, българинът си купува средно половин книга на година, а другият европеец – 11. През юли 2012 година, Синята коалиция предложи важни стоки за обществото като медикаментите, книгите и учебниците да се облагат с данък от 9 процента(спад 11%), но предложението беше отхвърлено от ГЕРБ. Библиотечната система също е в изключително тежко състояние, защото в нея не се вливат почти никакви нови книги. По този начин социално слабите хора, хората с истински финансови затруднения, са изолирани от културния живот и възможностите за самоусъвършенстване. Те не могат да си позволяват да ходят на кино, театър, но поне би трябвало да могат да си купуват книги. Книгите също се явяват скъпо удоволствие на фона на доходите им, което ги оставя поне с възможността да четат от библиотеките- но там литературата не е подновявана от много време. Според бивш председател на Асоциацията на издателите в Ирландия  и неин представител във Федерацията на европейските издатели, както и бивш неин президент- Фъргъл Тобин, това е сериозна дискриминация. В интервю за елекетронната медия „Новинар” от 2012, той казва, че „ е извратено  ДДС върху книгите тук да е колкото в Дания- една от най-богатите държави в света”.
След като разгледахме този глобален проблем, сега нека пресъздадем  бързата разходка из щандовете на няколко издателства,  която ние като журналисти си спретнахме през втория ден от панаира , като бяхме въоражени с въпроси относно трудностите, които срещат хората от бранша.
Тръгнахме и започнахме да питаме. Подбирахме издателства, които в този момент не бяха затрупани с хора, за да не пречим на работата. Повечето от продавачите на които се спряхме, за да зададем въпрос бяха отзивчиви и искаха да отговорят. След разговори с представители от няколко издателства, различни по големина и с различен фокус в издаването, се оформи една обща картина, обрисуваща проблеми с човешкия ресурс. Като цяло издателствата разполагат с малки екипи, където шефовете също вършат много от практическата работа. Една служителка, представител на издателство сподели, че  при тях само един човек се занимава с предпечата на продуктите. А това е много работа.
Едно от интересните издателства, с чийто служител разговаряхме беше „Санома Блясък България”(СББ). Може и да не сте чували за него, но със сигурност сте чували за неговите издания- National Geographic България,  Cosmopolitan България, Elle България, Men’s Health,  Блясък, Журнал и др. Това е най-голямото издателство на списания у нас. На щанда беше застанала жената, която отговаря за маркетинга в компанията.
Ето интервюто, което проведохме:

Журналист: Какъв  е броя на наетите хора във вашето издателство и каква е средната им възраст? Има ли по-млади хора, които работят при вас?
Санома Блясък България: Издателството издава 15 списания така че има доста голям човешки ресурс, като част от работещите са щатни, част от тях са нещатни сътрудници. Средната възраст е около 30 години.
Ж:Има ли липса на квалифицирани кадри за вашия бранш?
СББ: Да, въпросът е че това е бизнес, който е високо позициониран и все по-трудно се намират хора, които са образовани, знаещи, можещи и съответно да нямат високи претенции, тъй като самият бизнес модел не може да си позволи космически заплащания.
Ж: Споделихте, че сте завършили Факултета по журналистика и масови комуникации, специалност Книгоиздаване. Вие лично чувствахте ли се подготвена от обучението и подготовката там?
СББ: От самия факултет откровено казано – не. Много е важно да знаят и студенти и преподаватели, че теоретичната подготовка е всъщност много малък аспект. Много по-важни са чисто практическите умения, които би трябвало на много ранен етап, студентите в този факултет да започнат да придобиват. Неслучайно толкова важни са и специализациите, които се започват още от 1-ви курс, така че горещо препоръчвам на учащите да се възползват от тях.
Ж: При вас има ли някакви стажанти, които да работят по линия на студенстките практики и специализации? Комуникирате ли си с учебните институции в ролята си на представители на бранша?
СББ: При нас има колежка, която наскоро постъпи и скоро след това беше назначена. В момента нямаме стажанти. Няма, няма много активна комуникация. По-скоро при нас е напълно зает капацитета, но много често помагаме на студенти, които искат от нас информация, различни данни за своите курсови и дипломни  работи. В такъв аспект помагаме постоянно. И естествено предоставяме много издания за библиотеките на университетите.
Ж:Имате ли постоянна аудитория?
СББ: Да, ние сме от малкото издания, които могат да се похвалят наистина с дългогодишни приятели, които през годините много лоялно се абонират за списанията и съответно за всички оферти, промоции към годишния абонамент. Това е списанието (National Geographic), което е с най-голям процент годишен абонамент в България.
Ж: Последно, бихте ли очертали обобщено предизвикателствата и трудностите с които се сблъсквате – Вие лично като служител на издателството, и самото издателство като бизнес.
СББ: Предизвикателствата са огромни. Аз ресорно отговарям за маркетинговата политика на бранда и е необходимо наистина да стигаме до все по-различни комуникационни канали,по  все по-авангарден, нестандартен начин. Съответно да запазим и лоялната политика на National Geographic, която наистина е, както казва нашия главен редактор – „National Geographic е обещание, което ние спазваме постоянно”.
От казаното се очертават няколко проблема – недостиг на квалифициран човешки ресурс, което пък е резултат от непродуктивното образование, което залага повече на теория, в област която изисква много практика и конкретни умения. Това е проблем, който и други сфери срещат – това е общо, национално предизвикателство пред българската икономика.
Другото, което става ясно е, че аудиторията, въпреки, че има и лоялни читатели, е трудна за привличане. Това обаче е предизвикателство, а не проблем, предизвикан от самия бранш, държавата или обществото.
След кратка разходка из стотиците щандове, нагоре и надолу по етажите, се спряхме на друго интересно издателство.
„Къде ми са детските книжки? Кажи ми мой прашен съндък!” – отговорът  в случая би бил – в издателство „Пан”. Името е вероятно добре познато на всички, защото детството на поколения български дечица е белязано от магията на класиките, които издателството издава в цели поредици. „Пипи Дългото Чорапче”, „Емил от Льонеберя”, „Принцът и просякът” са само част от любимците от детската литература. Издателството е специализирано и издава само такъв тип книги, заедно с книги за юноши.
Ето нашият разговор:
Журналист: Бихте ли споделили с какви трудности най-основно се сблъсква издателството?
Пан: Ами, според мен основния проблем с който се сблъскват българските издатели е, че пазара е малък и броя на четящите хора съответно е малък, а и намалява. И най-вече възможностите на хората да си купуват книги. Иначе издателите нямат проблеми в закупуването на права, издаването на книгите, проблема е да ги продадем после. Вече има и книжарници достатъчно хубави. Всичко е наред, просто ако хората имаха повече средства.
Ж: Вечният въпрос. Все пак, според Вас, българския народ четящ ли е ?
Пан: Според мен е четящ българския народ. Просто трябва да има възможност да си купува книги ние от наша страна да  му предоставяме качествени книги.
Ж: Вие сте доста познато издателство, дълго време сте на пазара. Как бихте отчели „еволюцията”, промените в книгоиздаването?
Пан: Ами не знам дали е точно еволюция, но определено промяна има. Особено в детската литература. Съвсем различен тип книги се търсят сега и то е нормално. С навлизането на технологиите в живота на хората и децата. Вече се търсят по-илюстрирани книги, с по-кратък текст, да има някаква закачка, заигравка. Така – не че не четат децата, не четат по-дълги текстове.
Ж: А класиките още ли са популярни и се търсят?
Пан: Класиките са популярни, предполагам с помощта на родителите и на учебната програма в училище. Но разбира се има си заглавия, примерно „Пипи Дългото Чорапче”, „Емил от Льонеберя”, „Карлсон”- те са си търсени.
Ж: Последен въпрос. Отразява ли се, според Вас, популярната култура на детската литература, и как ?
Пан: Няма как да не се отразява, но мисля, че в детската литература, слава Богу, по-малко. По-скоро интернет, смартфоните – тази култура изисква  по- друг начин да се представя литературата вече.
От казаното се очертава  проблематика, свързана с размерите на пазара в България. Той е малък и съответно не толкова динамичен. Издателство „Пан” няма проблеми с чисто техническите задачи от своя бизнес, а изпитва трудности в реализацията на продукцията заради малкия пазар и не особено големите финансови възможности на хората.
Специфичните предизвикателства на издаването на детска литература е в начина на представяне на съдържанието, борбата за внимание и интерес от страна на децата и юношите в днешното технологично време, белязано от свободния достъп до интернет, който пък предлага всичко.

В заключение е редно да се посочи, че издателския бранш изпитва чисто икономически трудности, които, дори за хора, които не са експерти, е ясно, че са резултат от липса на адекватна политика от страна на отгворните във властта. Според някои „любители на конспирацията”, тази политика е целенасочена – с цел населението да се държи в културна изолация колкото се може повече, за да бъде управлявано по-лесно, манипулирано и дори унищожавано. Дали това е така е трудно да се каже. Но е факт, че според изследване на PISA от 2012,  50 % от българските младежи са номинално или функционално неграмотни. Пък и то може да се забележи с просто око- нещо куца в образователната система, а книгите все пак са част от образованието, част от културния живот на една страна. Дори много важна част. Те имат възпитателна роля, те „отварят очи”, градят мнения и личностни възприятия, рушат стени, строят мостове между култури и личности.
Важно е България да чете. Защото книгите и книжовността са ни съпътсвали винаги в трудните исторически моменти. Въобще те са дълбоко вплетени в нишката на нашата държавност и национално светоусещане. Те са символите в онези приповдигнати песни, които са писани, за да съживят духа и да възраждат стремежа към развитие, защото все пак .. „Върви народе възродени, към светли бъднина върви! С книжовността, таз сила нова, съдбините си ти поднови!”

Александра Джермова

Описание на политик

Външността не е похват  


Младите репортери ги пращат къде ли не, да отразяват какво ли не. Нямаме право да бъдем 
придирчиви, пък и е интересно. И тъй, трябваше да ида на пресконференция в Карлово. Въпросите на културно-историческия туризъм трябваше да нищим. Ако сте гледали Господари на Ефира може и да се сетите за какво говоря. Министъра на културата казал – „Ето аз не знаех, че Иван Вазов е от Карлово”, при което седящия до него Христо Мутафчиев се включва- „От Сопот е!” и министъра се оплита като пиле в кълчища. После се твърдеше, че казал Иван Лазаров- скулптор от Карлово, но хората не били дочули. Да ви кажа и аз не знам какво каза, нищо че бях там. Бях се отплеснала с втренчен поглед в лицето на министъра. Бях изумена какво лице има – пълно с недостатъци, но някак и с характер..недостатъци, които не отблъскват. Чудех се как човек на изкуството влиза в политиката – в смисъл това унищожава ли го като творец?
И го наблюдавах. Гласовете от пресконференцията затихнаха.

 Този чудноват гигант, да беше някак голям и с величествена осанка, беше облечен в искрящо бяла риза и тъмен костюм, чиято материя напомня на кожата на тюлен-леко плъзгащ се и проблясващ плат, но нищо натрапчиво. Стилно бих казала. Класическо облекло на представителен човек. Е, единственото, което никак не ми се понрави беше яката - беше огромна и се беше разплула навън върху сакото му. Стоеше небрежно и безвкусно – така както едно време се е носило когато Тони Монтана от Scarface е задавал модата- и за мутрите, и за обикновените хора. Този облик се допълваше и от пурата, която държеше с пълничките си пръсти.
Сигурно това с яката ме беше подразнило най-много и затова първо него забелязах. Но всъщност най-характерното нещо за тоя човек бяха брадата и носа. Въобще лицето му. Интересно лице. Не беше красиво, но беше интересно. Характерно.

Тая брада! Имаше нещо килиместо в нея. Това си помислих веднага щом го огледах. Представих си как някой се беше навел над един от онези бели и пухкави килими с къси ресни, и беше отразял с макетно ножче няколко парчета, които беше прилепил към лицето министъра с лепило Капчица. Но не изглеждаше изкуствено. Просто.. килиместо.

Отдалече, пък и заради закръглената фигура, заради брадата и белия й цвят можеше и да ти заприлича на Дядо Коледа. Но щом се приближих достатъчно, за да видиш жълтото петно от цигарен дим, настанило се над горната устна и под камбестия нос , мисля ще се откажеш от коледното си предположение. Заради това жълто петно, както и няколко други места с подобни жълтеникави оттенъци, брадата някак мазнееше. Тя обаче обогатяваше пейзажа на лицето му. Скриваше или отвличаше вниманието от недостатъците.
Косата – гъста и с перчем, излегнал се върху част от сбърченото чело, се открояваше от брадата неестествено. Тя беше почти изцяло черна с тук- там прошарени бели петна.
Веждите бяха тънки като за мъж и приличаха на някакви червейчета, настанили се от двете страни в долния край на челото му.

Очите му – кафяви на цвят, бяха малки, подпухнали и обрамчени от торбички- придаваха му страдалческо-философски уморен вид. Въобще ..от цялото му лице лъхаше на противоречие. Хем е човек, ценен, с някакъв талант, с някаква мисъл в тая грамадна кратуна -и тогава небрежността му отива. Но пък тая негова небрежност, както може да е артистична и приятна, така и някак, според настроението на гледащия, според емоциите му спрямо нашия герой, пък и вкусовете му, може да се стори изведнъж неприятна. Но такава небрежност е добре дошла за политик – някак придава му по-замечтан и хуманен вид. Като че да е запазил леката неугледност като огледало на себе си, запазил е част от себе си, напук на пиарите и стилистите. Бъркам ли? На мен ми хареса. Но не от пръв поглед. Трябваше да премина през тези разсъждения, за да ми се хареса. Въобще Вежди Рашидов може да не ти се хареса от пръв поглед, но обходиш ли лицето му търпеливо и старателно, може да откриеш нещо симпатично.


 Това лице беше толкова характерно с този камбест нос . Та тоя нос- ми камбест е , друго какво да кажа. Голям, леко смачкан и сякаш притиснат надолу към лицето. С огромни ноздри, които директно издишват дима върху брадата и помагат за образуването на жълтите петна.
Кожата беше набраздена от несъвършенства. Устните бяха тънки, продълговати, изразителни, но човек можеше да ги пропусне защото бях скрити изпод брадата.
Като цяло приличаше на много неща. Моето вдетинено въображение ме дърпа да кажа, че ми прилича на един Хагрид, който обаче е скъсил брадата и косата си и е отслабнал малко, и като е влязъл в политиката е придобил малко по-сериозен поглед.
Не знам, ама цялата тая работа ме накара да се замисля. Бе.. и лицата на политиците са като на обикновените. Нито са по-красиви, нито по-грозни.

Запитах се... ако не бяха министри и длъжностни лица и се разминехме по улицата , щях ли все пак да придам различен смисъл на външността им. Щях ли да видя Вежди-Рашидовата брада по различен начин, а бръчките? А пурата и ризата? Щях ли да намекна, че прилича на мутра?
Човеци са и те..мамка му. И лицата им нямат значение. Нито, че са обрасли или пък плешиви. Нито телата, с тумбаците им или мършавостта им. Не сме в произведение на Каравелов, където външността е похват за обрисуване на характер и нравственост. Нито пък сме в приказка та грозните да са лоши, или пък да са грозни, но много добри. Не. Няма общо. Тва е. Не сме в литературно произведение, в реалния живот сме.
Ако трябва да перифразирам Левски по тоя въпрос , то би могло да прозвучи така: „Дела трябват, не външност”.

Александра Джермова

Monday, February 15, 2016

Ден на бащата - интервю с баща за баща му

Колко деца имаш?
- Две – момче на 7 и момиче на 13.
[Записвам дума по дума.]
Участваш ли активно в отглеждането им и как?
-Не,  само финансово.
Имаш ли планове за бъдещето им?
-Не.
[Не очаквах този отговор. Отпих от кафето си и продължих със следния въпрос...]
На какво те научи твоя баща?
-На нищо.
На какво искаш да научиш децата си?
-На това, което не успя да ме научи моя.
[Изнервя ме, не е изчерпателен, а го предупредих, че не ми трябват тъпи  и завъртяни отговори.]
Тоест? Бъди по-конкретен.
-няма отговор-
[Мълчим около две минути.]
Какво ти липсваше като дете?
-Баща.
А даваш ли го сега на децата си?
-Не.
[За миг видях онзи поглед на разочарование, но този път не беше от някой друг, а от самия себе си. Запали втора цигара.]
Колко време прекарваш с тях?
-20 дни в годината.
Какво не правиш за тях, а би ти се искало  да можеш?
-Иска ми се да съм част от ежедневието им, да закусвам с тях, да им помагам с домашните, вечер да гледаме филми – такива неща – простички.
Знаеш ли любимите им песни?
-Не.
А какво знаеш за тях?
-Знам какво харесват. Дъщеря ми например е луда по волейбола, тренира много. Малкият кара колело, интелигентен е, но няма особен интерес към училището – всимко прави с хитрост и акъл, докато сестра му влага много труд и усилия, пстоянна е във всичко, което прави.
Разпознаваш ли себе си в тях?
-Те са мое копие, въпреки липсата ми. Много са общитетлни и са големи веселяци, ама и бързо се палят.
Сменял ли си памперси?
-Не.
От колко време отсъстваш от живота им?
-От 6 години. Поправка – 7.
Твоят  баща посягал ли ти е някога?
-Да, доста пъти. И то здрав бой.
А ти самият удрял ли си децата си?
-Да, по 1 шамар и на двамата. Не понесох мисълта, че собствените ми деца ме лъжат.
Опиши баща си с 3 думи.
-Егоист. И егоист, и егоист.
Опитай сега да опишеш себе си с 3 думи.
-Непостоянен, емоционален, внимателен.
В какви взаимоотношения са децата ти с твоя баща?
-В никакви. Общо взето се виждат един път на 3 месеца. За 13 години нито един път не потърси дъщеря ми, да я вземе, да я изведе някъде или нещо подобно. Ама какво да ти кажа, децата ми са много възпитани и като се срещат с него се държат мило, разговарят, търпят го, но не чувстват липсата му.
 Кога ти липсват най-силно?
- В моментите на раздяла, когато пак трябва да ги пусна на земята и да им обърна гръб.
Плачеш ли за тях?
-Не.
А те за теб?
-Не.
[Тръпки ме побиха.]
Какво ще запомниш от баща си?
-Две случки – преди 25г. удари майка ми пред мен, след което не знам какво ми стана, но взех един нож и го опрях в гърлото му, предупредих го, че седващия път, в който направи нщо такова, ще го лежа. Втората случка е прясна, от началото на тая година – бяхме се събрали семейно, той се напи и започна да държи тон на майка ми. Дръпна я рязко за ръката, след което замахна отново срещу нея. Хванах го за гушата и отново не си говорим.
Смяташ ли се за пример?
-Не приличам на баща си – значи да. Успял съм в живота и се надявам един ден и мойте деца да могат да кажат същото за себе си.
Как трябва да се отбелязва деня на бащата?
-Никак. Ние нямаме такъв празник. В правослявния свят няма такъв ден.
[Прибрах листата – това, което чух, ми беше предостатъчно.]
Райна Ганджова

Българи, юнаци! - "Лудите, лудите - те да са живи!"

Спортът е едно от малкото неща на тоя свят, които могат да обединяват огромни маси хора, без същите тези да очакват каквото и да било в замяна. Когато говорим за национален отбор, то тогава всички тези маси, фенове на различни отбори, се сливат в един гигантски поток, стават едно цяло, превръщат се в еднородна смес, дерзаеща за победа.
 По мнение на много специалисти, и български, и чуждестранни, спортът в България отдавна не е на ниво. Често се говори за платени мачове и черно тото, за шуробаджанашки назначения на различни постове, дори за умишлено съсипване на спорта у нас. Разбира се, България е имала и своите добри моменти - нека извадим фактите. Нашата страна е записала големи имена в световната история на спорта и има своите златни медалисти. Сред най-известните и заслужили български спортисти са:
·         Никола Петровборец, кечист - сирак, израстнал в голяма бедност, по професия градинар. Първият спортист, прославил името на България. Става Европейски и Световен шампион по борба, шампион на Америка. Обявен е за най-силния човек на 19 век. В кариерата си има само 35 загуби.
·         Дан Коловборец, кечист - Той е едва на 7 години, когато умира баща му. Става овчар, за да се прехранва. На 13 заминава за Будапеща, където работи като градинар. Започва да се занимава с борба малко по-късно. В цялата си кариера изиграва 1500 официални и около 500 неофициални мача, загубите му са само 72. Два пъти печели димантен пояс и три пъти става Европейски шампион. И до днес е смятан за най-великия борец на всички времена и легенда в бойните изкуства.
·         Нораир Нурикянщангист - Двукратен Олимпийски шампион, двукратен Световен шампион и Европейски шампион. Награждаван многократно с високи държавни награди, включително орден „Стара планина“ I степен и орден „Георги Димитров“.
·         Петър Попангеловскиор - Най-успешният български скиор по алпийски дисциплини. 26 пъти става Републикански шампион на България. Най-големите си успехи постига в състезанията за Световна купа, в които участва в продължение на 11 години. В 37 състезания се класира между първите десет, като има едно първо и шест втори места. Също така е и трикратен Световен студентски шампион по слалом.
·         Стефка Костадиновалекоатлетка - Започва кариерата си с гимнастика и плуване. В седми клас вече е Майстор на спорта, а в десети клас скача 190 см. Костадинова има две Световни титли на открито, пет в зала, една Европейска на открито, четири в зала, победителка на Световната купа, олимпийски шампион в Атланта и сребърен медалист на Олимпиадата в Сеул. На 30 август 1987 г. на Световното първенство по лека атлетика поставя Световен рекорд в скока на височина – 209 см. Този рекорд още не е подобрен.
·         Серафим Тодоровбоксьор - Един от най-великите български боксьори за всички времена. В кариерата си печели три Световни и две Европейски титли, сребро на Олимпиадата в Атланта, два пъти става „Спортист на годината“, има три титли от турнира „Странджа“. До ден днешен остава единственият боксьор, победил Флойд Мейуедър. Когато е на върха на славата, мениджъри от САЩ и Австралия го канят като професионален боксьор, но той отказва.
·         Йордан Йовчев е най-успелият български гимнастик. В кариерата си има четири олимпийски медала — един сребърен и три бронзови. Два пъти е двоен световен шампион на земя и халки на първенствата в Гент и Анахайм през 2001 и 2003, и двоен световен вицешампион в Дебрецен през 2002 г.
·         Антон Петров – Световното първенство по Муай Тай в Малайзия
и още много други. Ето – имаме победи, имаме злато. Това, което може би не забелязвате обаче е, че огромна част от златните ни медали са от индивидуалните спортове. „Съединението прави силата.“ – това е мотото на България. Знаете историята му, нали – казал го е хан Крум. Каква е била причината обаче? Дали още тогава той не е прозрял най-голямата ни слабост – че не можем да сме единни? Нека се върнем на темата за спорта – оказва се, че в отборните игри не ни бива. Отново факти: най-голямата победа на БНОФ е на Световното първенство през 94-та, където България е на 4-то място; същата година БНОВ също става 4-ти в света. И тъй като след въпросната 1994г. българският футбол няма особено интересно развитие, нека проследим това на БНОВ през следващите години. Всъщност, тази 4-ка е доста често срещана – следват 4-ти места през 2004г. в Рим, 2006г в Москва, 2012 в София, 2013 в Мар дел Плата и това са най-големите ни успехи през последните 20г. Ако се върнем малко назад, най-силното постижение на националите ни по волейбол е 2-ро място на Световно първенство по волейбол през 1970г и 2-ро място на Олимпийските игри в  Москва през 1980г. Толкова пъти сме гледали тоя филм с 4-тото място, че ако трябва да дадем оценка, то можем спокойно да заключим – ние сме Добри. Победите обаче са само за отличниците.
 И защо, въпреки това, заговори ли се за участие на национален отбор, независимо за какъв спорт говорим, от трибуните се чува вечно ехтящото „Българи, юнаци!“? Какво трябва да означава това? Първото е ясно – „за добло или за лошо – българи сме ние“, но моментът с „юнаци“ е по-интересен. Ти си юнак, ако нямаш почва, на която да стъпиш, нямаш основа, на която да се опреш, нямаш нещо, за което да се хванеш, нямаш равен старт с другите, но не се отказваш, не спираш. Тези спортисти излизат да играят въпреки всичко и въпреки всеки – те играят със сърце, лъвско, гордо. Това е то да си юнак – дойде ли време, просто хвърляш калпака и скачаш с главата напред в битката – независимо дали срещу теб стои баварска машина или руски танк. Само юнаците плачат, собствениците си броят парите. Тъжно е да гледаш как някой се отказва от мечтите си, защото от него се иска не да вкарва голове, например, а да пропуска. Това е противопоказно и на спортсменската игра, и на честта и достойнството, присъщи на всеки лъв. Определението „юнаци“ е не толкова за това, че са победители, а че изобщо са участници – юнаци са, защото имат чест и ни носят слава, представят цялата нация с гордо вдигната глава.

В заключение бих желала да добавя, че всяка кауза, обединяваща хората, е повод за щастие. Защото понякога е хубаво просто да си част от масата, ти и още милиони като теб. А когато говорим за нещо толкова голямо и значимо като национална принадлежност и гордост, то за това никой медал, та дори и златния, не е достоен.
Райна Ганджова