Част от нас писаха за българи you-nazi (юнаци),а друга - за "избори"

В седмицата когато България беше ВОЛЕЙБОЛ, а опиянението от блестящото представяне на нашите момчета караше хората да се чувстват като през 94-та година и"Българи Юнаци!!!" разцепваше въздуха, но след това всички надежди останаха попарени, предложенията за тема по която да пишем нямаше как да подминат всичко това. Оказа, че колегите нямат намерение да пишат само за волейбол, дори не само за спорт. Учудващо и радващо разнообразие от интерпретации на оригиналната заигравка с думи - българи you-nazi - това видяхме като резултат от изпълнението на задачата. 

Този път обаче ни беше даден и избор.. да пишем и за "изборите". Пак стана заигравка с думи, почти неумишлена. Дадена ни беше алтернатива, защото не всеки се интересува от спорт или пък може да пише за него. Та.. имаше доволно много колеги, които бяха писали и за тогава предстоящите местни избори и референдум. Получи се чудесна смесица от текстове, чиито идеи се преплитаха, воюваха едно с друго или пък си подаваха ръка съзаклятнически. 

Вижте какво написахме за юнашкото, за спорта, за победите, загубите, за правото на избор и липсата на избор и още много - в следващите текстове.

Приятно четене!

Александра Джермова 

Българската кутия на Пандора

Една „кутия пълна с тайни” вълнува българското общество напоследък. 17-годишната сензация Гери-Никол се нареди до най-големите играчи в родната политика. И тя като Борисов, Плевнелиев, Местан и компания раздели българите. Едни я харесват, други комплексирано й се подиграват; важното е, че варненката събра повече от 11 милиона гледания с дебютния си сингъл. Кутията на Гери-Никол се оказа една своеобразна кутия на Пандора, от която за пореден път изпълзяха разделението и комплексарщината на българския народ.

            Музиката, обаче не е толкова същетвен проблем. Има една друга кутия на Пандора, създала и създаваща беда след беда и до ден днешен. В средата на 80-те години на ХХ век Българската комунистическа партия извършва насилствено преименуване на повече от 850 000 български турци. Гавра, причинена на една десета от населението. Не харесвам комунизма, не симпатизирам, обаче и на турския етнос. Би  следвало да съм безразличен към този процес. От реваншистка гледна точка, стореното има някакъв резон. 500 години те са изнасилвали, потурчвали и убивали, сега е наш ред да асимилираме.

Колосална политическа грешка!

            Българските турци са кротки, работливи и търпеливи хора. След началото на репресиите общността им бавно, но сигурно започва да се капсулира. Терористичните актове не закъсняват. Склонен съм, дори да оправдая опитите за покушение срещу Тодор Живков. За тези хора, пък и струва ми се така е редно, честта е по-важна от живота. Атентатът на гара Буново, обаче отваря българската кутия на Пандора за пореден път. Три деца и четири жени умират. Създават се множество „протурски” организации. Вместо да се асимилират, мюсюлманите сегрегират още повече. С проваленото си „прочистване” на нацията, БКП забива един от последните пирони в собствения си ковчег. При прочитането на завещанието на мъртвата Партия, откриваме, че тя оставя на България един огромен тумор. Раковото образувание носи името Движение за права и свободи, а негови водачи са децата на БКП- бивши агенти на Държавна сигурност.

            И така Възродителният процес отвори кутията на Пандора. Унизи българските турци, сетне привдно затвори кутиятя и им върна имената. Върна им, обаче и управниците. Истински сменено бе само едно име: БКП за българските мюсюлмани стана ДПС. Те продължават да гласуват компактно, както преди 1985г. Хората, гаврили се с тях преди 3 десетилетия, използват гласовете им, за да се гаврят и с нас днес. Движението за права и свободи участва открито или задкулисно в управлението на страната през последните 25години. Растящият след всеки вот, процент гласове за ДПС ме кара да се замисля: Дали в българската кутия на Пандора е останала Надеждата? Може б трябва да питам Гери- Никол, все пак тя „знае всичките им схеми”...  

Роберт Лазаров

Дядовците ми

Забележка: Това не е история за "Възродителния процес" в България от 70-те и 80-те на 20- ти век, както може би ще усетите. Авторката разказва за подобни репресии, които са се случвали в родината й. Тя е родом от Украйна ,а в момента е студентка във ФЖМК в София. Все още подобрява своите познания по български - та могат да се пренебрегват малкото грешки, които тук-там се появяват. Приемайте ги даже за богатство! А иначе авторката винаги има какво да разкаже, особено в настоящия текст. Приятно четене!

За това ми разказваха дядовците ми. Бях много малка, някъде на 5 години, когато дядо Борьо започна да ме влачи със себе си на раздумки. Помня техните истории, които дядовците ми разказваха през лятните вечери, защото аз, без възможност да общувам със свърстниците (поради тяхното отсътствие в малкото селище), слушах разговорите им. Понякога ме изгонваха, обаче аз се криех зад вратата и продължавах да слушам.

Всичките разговори обикновено се случваха навън или на терасата с хубаво гъсто лозе.
През лятните вечери прилитаха доста комари, за да се греят на горещите лампи. Също така стремително слитаха се дядовците ми, за да се съгреят с няколко чаши вино, барела на което завинаги беше от права ръка на господара. „Сало“, вино, сирене, хляб и лук –както винаги. Най-често всичките се усмихваха, говориха за маловажни неща, разказваха на един друг последните си новини и приказки.

Но помня, случи се една вечер нещо много тъжно. Всичките седяха с поникнали глави… Майка ми като разбра какво се е случило, казаха ми, че е време да си лягам, защото разговорите им са „не за моите уши“. Но аз, естествено, оставих си ушите в стаята, а останалото тяло (след като майка ми се върна към своята работа) аз пренесох в градината, близо към терасата.

Времето е да се каже за моят дядо Борьо. Той беше на 74 години, носеше шапка и жилетка от овча кожа. Аз харесвах да седя на коляното му и да се разклащам с него, когато той се смееше. Дядо Борьо е от тези, най-дъртите и мъдрите, когото в компанията винаги слушаха в дълбока тишина… Ето именно тази дълбока тишина и ми трябваше на мен,  за да чувам всичко добре.

Този път той говореше с висок глас, се възмущаваше:

„Аз бях на 6 годинки, обаче помня всичко. Не ме прави на склерозен! Румънците бяха тук и в 1923-та година и в 1947-та… Аз много добре помня 1947-та, не ми се усмихвай!“ – мисля тук дядо обвиняваше някой от слушателите си за невнимателност. Той продължи: „Ще ти кажа за 1947 година… Бях само на 6 годинки. Румънците искаха ние да се продадем, искаха да сме румънци, да не сме българи! Те идваха в селището всяка седмица. Някой се продаваше на тях заради храна. А от другите взеха всичко, от някои отнеха и най-повече – живота им. Дори, и моите обувки от свинска кожа, които аз се опитвах да сготвя за супа ми взеха! Естествено, че баща ми знаел, че ще дойдат и скри голяма торба с пшеница и царевица под земята, за да преживеем зимата. През лятото аз можах да се храня сам. Ние с приятелите ядохме цветята, намирахме дървета с ябълки или череши, ходихме до бившите полета за да събираме зърната на царевицата. Обаче хубавото време в един момент мина, и храната се свърши. Дойде зимата…“.

Настъпи една пауза, в която се чуваше само моят плач. Сърцето ми се луташе, не можах повече да слушам. В сълзи се давих. Избягах до майка ми и долго я прегръщах, слушах как и се бие сърцето. До сега помня - малко забързано, обаче в постоянен ровен ритъм.

В памет на дядо Борьо.

Доминикия К.

Вие, ако искате да ми дадете присъда, дайте ми смъртна, защото седем години и половина ще минат като седем дена и половина. И тогава аз като изляза от затвора ще напаля такъв огън под краката ви, че и Москва няма да може да ви спаси. С тези думи бих посрещнала всеки един посегател върху личността ми. С тези думи, примесени с гняв и болка, ни посрещат и хората, чиито спомени от миналото са гьоч (насилственото преименуване и изселване на турците от България). Тези думи са причината в мен да се разпали пожар. Причината ангелът и дявoлът, толерантността и предразсъдъците да излязат в пряк сблъсък. Нещо като сблъсъка на титаните.  Те се бунтуват, а аз стоя безмълвна и си представям как хората изричат тези слова и искат да се противопоставят на безумието, наречено „Възродителен процес“.

Когато чуя думата възродителен несъмнено в съзнанието ми изникват асоциации с възход и възраждане. Ако не знаех за какво става въпрос, не бих се сетила, че всъщност за нас – етническите българи възродителният процес се състои именно в това да прогонваме, да преименуваме, да посягаме върху нечия друга идентичност и да не приемаме това, че хората могат да съществуват с имена, различаващи се от нашите. Тоталната противоположност на всички породени мисли в мен. Да, предразсъдъците понякога замъгляват съзнанието ми. Именно затова ангелът и дяволът в мен водят такава свирепа битка. Но оскверняването на човешката същност, отнемането на една от най-ценните човешки принадлежности,  е престъпление,  независимо каква религия изповядва, какъв цвят на кожата има и какъв език говори. А аз не мога да се примиря именно с несправедливостите в живота.

Хората се раждат с името си, живеят с него, градят с него. Целият житейски процес е свързан с него. Всеки е различаван и разпознаван на първо място чрез името си. Посегателство е някой да ти го отнеме и да ти сложи друго, нещо, което не ти принадлежи и не отговаря на същността ти. Така се губиш. При мен със сигурност би се случило това. Ще се лутам, а когато ме наричат с новото ми име аз просто ще съм като повяхнал лист в късна есен. Едва ли някой мечтае за подобна съдба. Да си виновен без вина. Аз със сигурност не искам да преживея този гьоч от осемдесетте, който разтърсва огромен брой човешки същества, различаващи се по някакви изкуствени предубеждения, измислени от други човешки същества. Тези предубеждения в много случаи пречат и на мен. Но когато чуеш, видиш и проумееш историите на хората, няма как да не пречупиш нещата през по-различна призма и хипотетично да не поставиш себе си в такава ситуация.

Затова на дявола вътре в мен бих отговорила: От 8 ноември 1995г аз съм Михаела. Нося това име и ще го нося докрай. За мен то е гордост и чест. Никой няма право да ми го отнема. Родих се с него и с него ще умра.

Михаела Стоянова

Потресът, наречен "Възродителен процес"

За  „Възродителния” процес не се изучава с подробности и факти от учениците в България. Причината е неизвестна. Споменава се бегло за насилственото преименуване на българските помаци и турци. И до там. Истината винаги ни убягва. Или се променя. Според това - кой е на власт.

Комунизъм. Кулминация в политиката на БКП е масовото насилствено преименуване на турското население в края на 1984 г. и началото на 1985 г. С настъпването на „Възродителния” процес, настава масов смут и напрежение. Оказва се, че преди тези драстични мерки помаците по своя воля са сменяли имената си с български. По-младите се притеснявали и дори хокали по-възрастните, които говорели на турски език на обществени места. Ала пропагандираният като „доброволен акт” процес налага, в условия на военна блокада, на мюсюлманите да си променят имената. Новото им име се вписва в моментално издаден нов паспорт. На среща с партийния и държавния актив на 18 януари 1985 г. Тодор Живков казва: “Смяната на имената трябва да се превърне в празник на освобождението на това население от турско робство.” На 31 март 1985 година процесът по издаване на паспорти с нови имена е обявен за приключил в цяла България. Междувременно настава масово преселение към Турция.

Абсурдна е версията, според която българските турци и помаци не са принуждавани с оръжие да се преименуват, а го правят по собствено желание, тъй като са открили “истинските си родови корени” и автентичната си “българска идентичност”. Тъй като няма такава опция. Моят дядо ми разказа следното: „Бяхме в потрес. Какво значи „Възродителен” процес? Как да наричам от днес Иван - човек, с когото работя от години и се казва Ибрахим? Нямаше как да го направя. Виждах огромна благодарност и уважение в очите на този човек. И това беше достатъчно.” Да, властите постъпват правилно, според своите убеждения. И да - погребана е истинската идентичност на тези хора. Не е ясно как това се свързва с „възраждане” на българското. Новите имена не биха ги направили повече българи. Ефектът е по-скоро негативно отношение към държавата. Към властта, която се е решила на такъв потресаващ щурм над достойнството на тези граждани.

Смяната на имената на помаци и турци, с което се обозначава този „Възродителен” процес, е и до днес основна пречка пред разказа за това минало. „Официално” използваното име „Възродителен” процес, така и не е анализирано, преосмислено и обяснено на нашето поколение. Дали това се дължи на факта, че на 29.12.1989 г. БКП въстановява правата на гражданите в България да носят турските си имена, или не - си остава загадка.

Елена Ангелинина

Възродителните имена, за които не знаете

Докато трае Възродителния процес, много български турци са принудени да сменят имената си, така че да се създава илюзията, че са от чист български произход. Повечето от тях избират традиционни имена като Георги, Иван, Димитър, Мария и Десислава. Има и такива, които в стремежа си да изразят възмущението си от насилствената промяна на имената им, решават да изберат по-нетрадиционни напук на българските власти. Такива са следващите примери.

Мек-Мед - сложно име, свързано със сладката храна, което идва от най-популярното мюсюлманско име Мохамед. Вместо турското Керем, вече има мъже с благозвучното име Керемида. Думата за "дъжд" на турски - баран вече не е име, за разлика от Банан. Вкусното Бюрек замества мълниеносното Бурак. Друго апетитно име е Филия, което сменя досегашното Филиз. Онур също изчезва, за да се появи на негово място Шнур. На Топрак се добавят две букви и се получава Топракия. Ерол прераства в музикалното Рок Енд Рол. Гюлнар се забравя, но все по-често се среща Гюле. А Орган звучи много близо до Орхан. Арман е комерсиализирано в Армани. Друга алтернатива е Барман. От Мелек остават само последните четири букви. Айлин отстъпва място на питието Айрян. Тук нещата вече загрубяват. Басима е удължено до Басимамата. Дерия води до унизителното Диария, а буквата Д в Денис е заменена от П.

Такя и така сме на тема побългаряване на турски имена, та да проверим как биха се наричали някои български селища с турски имена. Хасково идва от Хас Кьой, което е Царско село, но тъй като сме република, по-подходящо е Президентско село. Пазарджик би добил западно име - Маркет. Джебел би получил прекрасното Крива нива. Мадан се превежда като руда, което води до Рудище. Чепеларе би се сдобило с очарователното Помия. Село Айдемир би се превърнало в интересното село Желязна луна. Село Ерден няма такъв късмет - хората там не биха предпочели да е село Плевел.  

От Възродителния процес минаха 30 години и вече по-рядко се срещат подобни имена.

Гори, гори, огънче..

Защо и как властта сее разруха? Защо гражданите на едно "развито" социалистическо общество, което се развива в условията на "народна демокрация", не могат да изповядват различни религии? Защо трябва да променяш имената на хората в съответствие с някакви типично български изкривени стандарти за държавност и "гражданственост"? Човекът ли прави името или името - човека? Каква е разликата между българското и турското име?  И ако човекът цял живот е възпитаван да бъде трудолюбив и примерен гражданин, каква е разликата дали ще се казва Мехмед или Милен? И друго - ако от малък е настройван враждебно срещу властта, срещу българската държава, срещу българските хора, какво му пречи в зрялата си възраст да стане дисидент? А по-късно и джихадист? Всичко е субективно и относително и затова с внимание, с известна резервираност и предпазливост подхождам към темата.

Не ме разбирайте погрешно. Не се обявявам в защита на кухите трансатлантически ценности на хуманност и демокрация, които  припяваше до вчера "старата лелка" Европа. Днес тя пее друга песен. Когато ислямските емигранти неудържимо напират по източните й краища, тя стана крайно мнителна и предпазлива. Обърна страницата и вече не й е много до демокрация и тям подобни глупости. Но... случаят е друг! Преди четири века, в средата на XVІІ век, част от родопските българи загиват за вярата си и стават християнски мъченици. Хубаво! Отстоявали са принципи, поведението им е героично и достойно за уважение. Насилието и натискът, на които са били подложени, са били безмилостни и покъртителни. И?! Други са били по-практични, по-пресметливи, или по-хуманни към самите себе си, както бих ги нарекъл аз.  Приели са чуждата религия и нейните условности. Пак казвам условности. Богове, ритуали, обреди, имена и т.н. До днес Исус Христос, от утре -  Аллах. В съзнанието си те остават българи. Чисти, етнически българи. През цялото това време, от ХVІІ век до днес, те живеят в България. Дишат българския въздух. Работят на българските полета, не по-зле от другите българи. Ядат българска храна и твърдят, че са българи. Мюсюлмани са по религия, но българи по дух и по кръв. Е? Какъв е проблемът?!

През 1944 година в България идва нова власт. Отечествен фронт. БКП. Тя претендира за "народна демокрация". За "равни права на всички работници". Едно от тези права е правото на свободен избор на религия или вероизповедание. Сред трудещите се са и онези българи, потомци на старите "помаци", приели исляма, но останали българи. Те живеят и се трудят в селата и градовете си и като всички останали искат нормален живот. Казват, че са българи и че искат да останат в българската държава и да се трудят в нейна полза. Но "демократичната" власт, дребнава в някои отношения, решава, че за да бъдат истински българи, те трябва да се носят български имена. Иван, Драган, Стоян, Петкан, Марко, Асен, Петър, Калоян, Аспарух и други. Режимът в един момент решава, че сменяйки имената им, нещо може да се промени. Че ако до този момент е бил Асан, а после стане Асен, като порасне, той няма да стане терорист. И няма да залага бомби във вагони за майки с деца. Примерно! Ще стане примерен социалистически гражданин. От онези обикновени хорица, които смирено ще ходят на работа от 8 до 5 и се страхуват от партийния секретар. Ще се гордее с тази благозвучна разлика в името си и ще забрави някак как същият този партиен секретар е нарязал с овчарска ножица шалварите на жена му. Изключително далновидно и предвидливо! Това е последният удар на една система, нанесен от самата нея върху самата нея. Самоунищожение отвътре, което наред с политическата разруха на един строй, на една цяла политическа система, отключва други, по-сериозни проблеми. Най-важният от които - проблемът за омразата и реваншизма. Проблемът за борбата с човешкия гняв и желанието за отмъщение. Това желание за отмъщение, съчетано с типичния за ислямските общности фанатизъм, по-късно прераства в тероризъм и стремеж към световно господство. Не се поучихме нито от чуждата, нито от собствената история?  "На зла круша - зъл прът", казал народът. И после - бомба в тунела на гара Буново, атентат във фоайето на хотел в Сливен. След години претенции за "права и свободи". Намеци за независимост и т.н. Както комунизмът се изроди до краен предел, така се изврати и българската демокрация... И тук ми иде да викна с пълен глас Ботевите стихове: "Тежко се живее, брате, сред глупци неразбрани..."!

Комунизмът е престъпление срещу българския народ. Окрадоха държавата, унищожиха хората. Съкрушиха волята за живот, за промяна, за демокрация. Посадиха фалшиви ценности, най-висши сред които конформизма, ограничеността, прекомерната мнителност и желанието за реваншизъм и господство. Черни страници в българската история. Купуваха едни със сигурност, работа, евтини стоки, корекомски шоколад, един месец море за всеки "труженик". Опции всякакви, но само за българи. На други им смениха имената. Защо - да пита човек и пак да не знае. За да се почувстват "баш българи". Да станат по-примерни граждани и изпълняват плана по-съвестно. А междувременно ако някои от тях са решили да организират някаква конспирация срещу българите и тяхната държавност, ще се откажат, ако се казват Аспарух, а не Абдул. Гениално! Посвещавам тази политическа сатира на изключително далновидните решения на българския социализъм, който загина от своите залпове. Честита "пирова победа" на всички партийни "членове"! Постигнахте много. Нахъсахте ги и отключихте един унищожителен механизъм не само за социализма, но и за България. Не бих се учудил, ако поискат независимост като косовци! Това си е съвсем в реда на нещата. Но е най- красноречиво доказателство, че езикът на омразата и нетърпимостта не е решението...

Георги Скоклев

Писахме за Възродителния процес

Едва бяхме приключили с размислите по една от най-провокативните теми към момента-  бежанската криза, приемането на "другите", "различните". А  г-н Бодаков ни хвърли отново в опасните води на етническата тематика, но този път пращайки ни в миналото. Близкото минало на България, но за повечето от нас, които не сме били родени по това време, то не се различава от  събития като Втората световна война по отношение на методите за  изследване, които ще трябва да приложим - и на двете не сме били очевидци и разчитаме на "очите" на историята.

"Възродителен процес" е символичното име на осъществяваната асимилационна политика от страна на Българската комунистическа партия, спрямо т.нар. "български турци", и като цяло мюсюлманското население в страната, в това число и роми, помаци, татари. Процесът започва в началото на 70-те и продължава до края на 80-те години на 20-ти век. Осъществявали са се системни репресии  - забранено е да изповядват Исляма и да посещават джамии (по принцип, поради комунистическата/социалистическата доктрина за атеистичното общество, забраната за практикуване на религиозни обреди и посещаване на храмове, било в сила и за православното християнство), забрана за ползване на майчин език. Нещото, което обаче най-трайно се е оформило като символ на "Възродителния процес", и което се счита за нещо изключително позорно за България, е насилствената смяна на арабско-турските имена с български.

В резултат на репресиите, българските мюсюлмани тръгват на т.нар. "Голяма екскурзия" в търсена на по-добро бъдеще в съседна Турция.

Вижте какво мислим ние, студентите по журналистика, за този противоречив период от близкото минало на България в следващите текстове!

Приятно четене!

Александра Джермова

Непознатият друг в непознато пространство

Непознатият булевард в непозната столица.

Непозната държава в непознатия свят.

Най-напред, аз помислих, че няма да стане. Няма да стане така, както искам. Но аз вече свикнах, така че реших, че нищо не губя.

Много хубав ден. Така ми се искаше той да мине в онези безкрайните улички и пътеки, докато не стане край, очаквания край на града. Обаче времето е доста късно, и не успях да се разходя дори и един час, когато стигнах до нужната ми локация – изложба, която трябваше да посетя днес. А днес и сега е четвъртък, 1-ви октомври, някъде към 5 часа вечерта. Изложбата е с доста интересно название „Непознатият друг“.

Аз пък толкова очаквах празник, големи цветя, например, божури – прекрасни са. Обаче, нали, ами какво ми трябваше да очаквам… Естествено, че черни стени, естествено, няколко думи за страдания и скитания. (Поне повече от няколко, примерно десет или малко повече). Думите, с разбираема цел да задушат със своята значимост или нещо от рода. За сега не искам да усетя нито мястото, нито стените, не ми се докосва, не ми се търси. Искам божур!

Втората зала беше доста скучно украсена в черен цвят. Защо скучно? Не знам точно, възможно е за това да са виновни тези самотните столове и прозяващите се посетители. Каквото и да е било, аз, както обичам, правя всичкото както трябва. Гледам го изцяло, от край до край. Бежанци, Сирия, субтитри, за най-тъжното, най-страшното, сложното и сериозното. Да, това е. Замислих се, че не е чак толкова зле, но е чак толкова Изкуство. Не е напразно това, да. Проявен с цвят опит.

За сега свърших аз с едната черна, стигнах до следващата, третата зала, където ме очакваха лица. Същите, обаче зад тях само текст. По-силно, отколкото тези субтитри. Трябваше да събера доста търпение и морални сили, за да съумея да устоя пред всеки един от залата, без уморен, отведен настрани поглед в празнотата. Празнотата... Именно това не ми достига тук. Повече ми трябва празнота. Обаче разбирам, че колкото и свободно пространство да е било, това няма да стане празно. Виновниците са тези лица, историите им. Да, аз не успях. Не успях и реших, че не съм от тези. От тези, които успяват. Лошо е това, което се случва. Но, какво мога АЗ, освен да пиша за това?

Ходих преди на подобна изложба с видео, фотографии и истории. Мислех за това доста. Сега решавам само да чувствам, с доста скъпи сълзи.

След малко свършвам. Изложбата е за бежанците от Сирия. Достатъчно е да се иде и да се погледне в очите на героите на изложбата – дори и от фотографиите, обработени с фотошоп. Не мога да кажа нищо повече за съдържанието. Излизам от тъмната стая със снимките към една ярка, с три бели и една напълно черна стени. Радвам се на преобладаващото бяло и излизам.

Аз не съм удивена от факта, че никой не иска да спасява света. Всичките герои, както е известно, трябва да забравят за себе си и да се отдадат на едно неконкретно «всичко».

Когато Айвенхоу още беше популярен, може би, щяха да се намерят малко повече герои. Но, стори ми се, сега изобщо те на никого не трябват без войнишките си секири, щитове и мускулите. Сега за герои е нормално да считаш хората от изкуството, които вземат за себе си всичките тези свръхназначения.

„Непознатият друг“– е един продукт на съвременния героизъм, когато на нас, наблюдателите, се опитват поне на пръсти да обяснят, че войната е зло.

Заради това «героите» са принудени да наемат помещения и да правят входа свободен – «във всеки смисъл на тази дума». Да създават атмосфера с помощта на звука, цветовете и осветлението. Да говорят, пишат, рисуват и разказват за това. Да правят толкова чудесни неща, като тази добре измислена в детайли изложба.

«Хората да се замислят» - само заради това.

Да, скъпо е, но,мисля че е  доста ефективно.

Доминика

Навсякъде, където не е Сирия

            За да бъде искрен и възможно най-обективен този репортаж трябва да изложа накратко  гледната си точка относно бежанската криза. Първо- не смятам, че хората, влизащи в Европа наистина са бежанци. Мисля, че 80 на 100 от онази човешка мургаво-мръсно-забулена маса са икономически мигранти. Второ,не смятам, че Европа трябва да ги приема. Те са мюсюлмани, араби и имат много сходна култура с държави, като Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн и Обединените арабски емирства... Въпросът ми: Защо изброените страни са затворили границите си за своите „мсюлмански братя”? Трето- не обичам страхливците. Броят на бойците на Ислямска държава в най-лошия случай за нас, респективно най-добрия за тях е около 40000- 50000. Сами може да пресметнете, че годните да носят оръжие мъже, които в момента удобно се наричат „бежанци” са в пъти повече. Въпросът тук е: Защо те не се бият за страната си? Четвърто- Ислямска държава привидно „бърка в дупките” на целия цивилизован свят. Въпросът ми е Защо тя не бъде срината със земята? За всички е ясно, че въздушните удари са по-скоро симулиране на активност. Ако мога да обобощя дотук: Аз твърдо вярвам, че някой съзнателно прави второ Велико преселение на народите. Някой съзнателно иска да ислямизира Европа, а тя като една стара куртизанка слуша този някой и примирено разтваря крака...

            Та така вървях аз с цялата си нетолерастия, нехуманност и предразсъдъци към изложбата „Непознатият друг”. Отивах с нежелание, въпреки че бях в приятна компания. Наближаваше часът, в който изложбата щеше да затвори врати. Пристигайки, обаче ни бе съобщено, че можем да разгледаме без да се съобразявамес времето. Първото хубаво нещо за вечерта, помислих си. И така пристъпих в зала, подобна на изоставен или по-скоро разрушен строеж. Добра хрумка- ще играят на нотката на въздействието и съчувствието. „Да бягаш”, „Да изоставиш дома, в който си повивал сина си...” и други подобни надписи по стените опитаха да ми въздействат. Не успяха...

            Втората зала бе далеч по-малка и тъмна. Двайсетина столчета и екран- камерен кино салон. Кратък документален филм ми разказа историите на няколко бежанци. Те обясниха как са избягали в Турция, как са били третирани от каналджиите, как имат роднини в Германия  и т.н. Историите на мъжете не ме трогнаха, жените и най-вече майките, обаче слушах с интерес. Странната влага в очите им... Тогава разбрах, че съм  склонен да оправдая бягството на децата. Те наистина не са виновни, все още не са отровени със серума, наречен Ислям, не заслужават да стават свидетели на зверствата, не трябва да губят най-хубавите години от живота си...

            Озовах се и в последната зала. Четиринайсет гигантски екрана премигваха в тъмното, като нощен клуб, помещение. В началото от всеки от тях гледаше лице. Изведнъж някои от физиономиите се превърнаха в текст. Историята зад лицето. И така започнах да „търча” подир текстовете. Някои успявах да прочета, при други текстът се скриваше. Около петнайсет минути се лутах, докато „се запозная” с всички. Стори ми се като игра. Отново ми стана кофти за децата. Продължавам по същество- от екраните гледаха, както бежанци, така и българи. Деца и старци. Мъже и жени. Паразити и гостоприемници, ако щете. Един- единствен образ ме подразни. За мой най-голям ужас- дразнитлят не беше бежанец, а българка. Жена на средна възраст, която обясняваше, че арабите не и пречат. Е, понякога закачали шестнадесет годишната и дъщеря, но тя била сигурна, че няма да останат в България за дълго. Само чакала щерката да порастне още малко и и те заминавали. У нас не останал никой свестен. Забравих за бежанците. В онзи момент исках да намеря това същество и лично да му купя еднопосочния билет за всяко кътче на планетата, което не е България.

            На излизане бях мълчалив и замислен. Ами ако там е толкова страшно, че сирийците да искат да са навсякъде, само не и в Сирия? Бързо , обаче ми мина...

Роберт Лазаров

Непознатият друг

„Да бягаш“. “Да се страхуваш“. С тези думи те посреща „Непознатият друг“. Сиви стени и откровения. От светлината, през полумрака към тъмнината. Метафора за пътя на „непознатите“. Персонална среща с тъмното пространство и очите. Очи, пълни с истина, страх , надежда.

                 Непознатите

Досегът на изкуството с реалността в най-чистата му форма. Снимки без рамки, хора отвъд границите.  Ние сме си непознати,  в нас те виждат подадената ръка, а ние в тях?

Първо забелязвам техните очи. Пълни с живот, изстрадали и студени, но все пак топлени от  надеждата за непознатото. Там виждам цялата им история- болката, страха, но и смелостта.

След това идват думите. Очаквам те да пробудят в мен  съпричастност към по-слабия,  но уви. Те разказват истории на борбени и силни хора.  Лишени от самосъжаление и всички устремение към неизвестното бъдеще. Мечтата им е Германия.Тя звучи като лечение за тежката болест на малкия Ардауан, училище за Ширин, „по-хубав живот“ за Тахсен и семейството му.

Обезличените се превръщат в лица. Цифрите-в човешки съдби. Общото-индивидуално, което всеки приема по свой начин.

Спомен за хубавото родно и поглед към предстоящото- пак хубаво, но все пак чуждо.

Това откровение се съдържа в разказите на „непознатите“. Те не ангажират, не насаждат вина, че са отхвълени, но без да искат ме замислят.

   Другите непознати

„Знаех, че България е бедна също като мен.Мислех,че така лесно ще се обикнем –аз нея и тя мен..“

Джейхан определя България по-точно от всеки експерт. Бедност - нашата прокоба. Но не материална бедност.

Зад историите на местните откривам сходство. Те също говорят за лагери- затворените граници към Европа от миналото. За пътя към новото чуждо извън родината. За търсенето на мечти отвъд дома. Разликата е изборът.

И те са неразбрани, но сред своите.

Липсата на информация ги ката да се страхуват, поражда затвореност пред непознатото. И мигновено тези хора се превръщат в „прости селяни“ , „ксенофоби“, задето не допускат сирийски семейства в малкото си общество. Но възприятията им са насадени. Събуждат се с новини за убийства и не могат да приемат , че в тяхната общност могат да се появят други, различни.

Едни обикновени истории на непознатите герои на нашето време.

За пътуването като спасение и познание. За сблъсъците на различията и страха. За хората.

Срещата: Ти- Тъмнината- Те. Връзка, която не би могала да повлияе по по-силен начин. Те не ангажират, не искат много, не ти насаждат вина. “Непознатите“ просто разказват своята история, отправят поглед към бъдещето, към теб, към света. И ти стават по-познати.

Истории за хората- чужди, но близки, бягството- избор или принуда, за приемствеността- универсалната форма на хуманност.

Регина Ханчева

"Непознатият друг" - една по-различна среща с бежанците

Часът става 15:00 и след 90-минутно чакане пред Ректората на Софийския университет се насочвам към бившия „Дом на българо-съветската дружба“, за да посетя изложбата „Непознатият друг“, част от фестивала „Фотофабрика“. Това е последният ден на посветената на бежанците изложба, която е от 10.09.2015. до 04.10.2015г.

Влизам в сградата и установявам, че входът е свободен. Бежанците се надяват и този към Западна Европа да стане такъв. Прекрачвам прага на първата зала, която е изпълнена с тишина. Тя е бяла, а по средата ѝ също се белеят, само че в замърсено бяло, три Z-образни стени. По тях няма нищо друго освен тук-таме някое изречение, от което те побиват тръпки: „Да се страхуваш за хляба си“, „Да бягаш от града, над който падат бомби.“„Да посрещаш хора, чийто език не разбираш“... Всички те са свързани с живота на бежанците във формата "Да...", което предполага принуда. На стените може да няма изображения, но думите по тях предзвикват такива в съзнанието. Тези образи обаче не са реални, за разлика от картините пред очите на хората, за които се отнася написаното по стените.

След като обикалям  всяка една от стените, се насочвам към следващата зала с любопитство какво има там. Когато се приближавам, дочувам глас и решавам, че някой рязяснява нещо на посетители. Влизам и виждам, че е съвсем друго нещо. Залата е по-малка и тъмна. Единствената светлина идва от голям екран, а пред него има десетина стола, на които са седнали едва трима човека. На екрана се излъчва документален филм за бежанците в лагера в Харманли. Те разказват за живота си в Сирия, пътят им дотук и за мизерията и лошото отношение на персонала в лагера. Председателят на Държавната агенция по бежанците Никола Казаков отрича последното, но от кадрите се вижда кой е прав. Няколко минути стоя и слушам историите на бежанците и решавам да проверя и третата, последна, зала, която лесно може да се подмине, заради черната завеса, която я закрива.

Минавам през завесата и съм в най-впечатляващата зала. Тя е просторна и тъмна, а във вътрешността ѝ няма нищо. Вместо това, интересното е по стените. На тях са закачени 13 дигитални портрета, половината от които изобразяват лица, а останалите показват текстове на български и английски. Оказва се, че през известен период от време, около минута, съдържанието на портрета се мени от лице на текст и обратното. Хората от портретите са бежанци - мъже, жени, деца, и българи. Текстовете за първите разказват за техния живот в Сирия и за мечтите им, които искат да реализират не къде да е, а в Германия. Българите разказват за това къде живеят и за досега си с бежанците. Бързам да снимам текстовете, за да мога по-късно да ги прочета и осъзнавам колко е зловещо да си сам в тази тъмна зала с драматичномеланхолична мелодия и половин дузина сериозни погледи да те наблюдават. След като няколко пъти прекосявам залата, решавам, че е време да си тръгвам след 30-минутния ми престой в изложбата.

Обикновено не ходя по изложби и очаквах да видя фотографии, свързани с бежанците. Вместо това заварих стени, прожекция и фоторамки за една по-различна среща с тях.

Калоян Антонов

Най-доброто предстои

Обърках входа. Нормално.  Да не го бях намирала- по-добре. По принцип не обичам да променям позицията си. Този път не беше по-различен. Посрещнаха ме с усмивка, отвърнах с престорена любезност. „Продължете надясно, залите са една след друга“.  Чух, че ставало въпрос за бежанци. Не я обичам тази тема.

Обърках входа. Явно. На магия минах през първата зала и ето ме, стоя сама, студено ми е, въпреки якето. Там са и те. Говорят ми. Гледам ги, проектирани на сивата стена. Гледам ги, оглеждам се и пак се спирам на тях.  Един мъжки глас ме води, запознава ме с историите на Джамил Хасан, Нариман Хесо, запознава ме с човешката сила и болка. Не очаквах точно това.  Непознатият друг, вече не беше чужд и далечен. Тези очи бяха видели войната, познаваха страха, глада, бягството. Бяха познали дори смъртта. Погребали децата си, напуснали родните места с един единствен стимул- да оцелеят. Просто е, нали? За теб, за мен, за човека зад  екрана. Просто е и за онзи, чието богатство се къпе в невинната кръв. Но за тези хора всеки ден е борба. Избягали от Сирия, минали през Турция, очаквали спасение в България. Да, ама нали знаете, и нашичките обичат парите. Един лагер, 1700 нуждаещи се от помощ, три бани, един лекар, много болни. Няма документи. Няма нормални човешки условия. И тогава се появява тя. Малко момиченце на екрана. Защо ми се усмихваш, дете? И после още едно, и още едно. Не разбирам. Побиха ме тръпки. Малките светлини на пода се изкачиха като змии по гърба ми. Кадрите се сменяха, очите се пълнеха със сълзи, и техните, и моите, вторите без да имат това право. Разказите звучаха злокобно, търкалящи се трупове по пазара. Жътва е дошла. Ще бъде дълга. Алчността е звяр с широко гърло.

Завесите се дръпнаха- и те черни. Този път те ме гледат. Лицата от стените. Взират се, говорят ми, а аз съм безсилна. Отстъпвам назад, две-три крачки и свалям поглед. Записвам нещо безсмислено в тефтера. Историята се повтаря. Има детски очи, очи на младежи, очи на възрастни. Но все истински. Какво ми говорят ли? Разказват ми за мечтите си. Най- обикновени са, за теб, за мен, за човека зад екрана. За тях ли, за тях са блян.  Да оздравеят, да са със семействата си, да тренират футбол, да станат лекари, учители, да помагат, да ходят на училище. Да живеят. Да бъдат приети, животът да поеме нормален ход.  Ние не искаме бежанците, Западът също. Може би дори те не ни искат. Но времето не се връща назад. Не на магия сега минавам през първата зала. Надписите по студените стени добиха смисъл. Те са всичко онова, което обединява жертвите на една (изкуствена) война- страх, болка, надежда. Определено обърках входа.

Тръгвам си променена, погребала чужди мечти.

Борислава Лозанова

Непознатият друг

„Да бягаш“. “Да се страхуваш“. С тези думи те посреща „Непознатият друг“. Сиви стени и откровения. От светлината, през полумрака към тъмнината. Метафора за пътя на „непознатите“. Персонална среща с тъмното пространство и очите. Очи, пълни с истина, страх , надежда.

                 Непознатите

Досегът на изкуството с реалността в най-чистата му форма. Снимки без рамки, хора отвъд границите.  Ние сме си непознати,  в нас те виждат подадената ръка, а ние в тях?

Първо забелязвам техните очи. Пълни с живот, изстрадали и студени, но все пак топлени от  надеждата за непознатото. Там виждам цялата им история- болката, страха, но и смелостта.

След това идват думите. Очаквам те да пробудят в мен  съпричастност към по-слабия,  но уви. Те разказват истории на борбени и силни хора.  Лишени от самосъжаление и всички устремение към неизвестното бъдеще. Мечтата им е Германия.Тя звучи като лечение за тежката болест на малкия Ардауан, училище за Ширин, „по-хубав живот“ за Тахсен и семейството му.

Обезличените се превръщат в лица. Цифрите-в човешки съдби. Общото-индивидуално, което всеки приема по свой начин.

Спомен за хубавото родно и поглед към предстоящото- пак хубаво, но все пак чуждо.

Това откровение се съдържа в разказите на „непознатите“. Те не ангажират, не насаждат вина, че са отхвълени, но без да искат ме замислят.

   Другите непознати

„Знаех, че България е бедна също като мен.Мислех,че така лесно ще се обикнем –аз нея и тя мен..“

Джейхан определя България по-точно от всеки експерт. Бедност - нашата прокоба. Но не материална бедност.

Зад историите на местните откривам сходство. Те също говорят за лагери- затворените граници към Европа от миналото. За пътя към новото чуждо извън родината. За търсенето на мечти отвъд дома. Разликата е изборът.

И те са неразбрани, но сред своите.

Липсата на информация ги ката да се страхуват, поражда затвореност пред непознатото. И мигновено тези хора се превръщат в „прости селяни“ , „ксенофоби“, задето не допускат сирийски семейства в малкото си общество. Но възприятията им са насадени. Събуждат се с новини за убийства и не могат да приемат , че в тяхната общност могат да се появят други, различни.

Едни обикновени истории на непознатите герои на нашето време.

За пътуването като спасение и познание. За сблъсъците на различията и страха. За хората.

Срещата: Ти- Тъмнината- Те. Връзка, която не би могала да повлияе по по-силен начин. Те не ангажират, не искат много, не ти насаждат вина. “Непознатите“ просто разказват своята история, отправят поглед към бъдещето, към теб, към света. И ти стават по-познати.

Истории за хората- чужди, но близки, бягството- избор или принуда, за приемствеността- универсалната форма на хуманност.

Регина Хинчева

Непознатият друг vs. непознатата Аз

Не обичам да ходя по изложби. Не винаги мога да разбера изкуството, а това ми пречи да се насладя на показаното.  Наложи ми се обаче отново да посетя подобно мероприятие. Естествено, за пореден път бях скептично настроена и с малки очаквания, клонящи по-скоро към никакви. Все пак обичам моментите, в които съм наистина изненадана, и то приятно. Изложбата със сигурност не беше като всички останали, на които съм присъствала. Тотално се размина с плановете ми да видя няколко рисунки и да си тръгна без да съм разбрала нещо, все едно изобщо не съм била там. Напротив, „Непознатият друг“ някак си успя да открехне вратичка от една непозната Аз. Случи ми се ненадейно, без да подозирам…

Още докато пристъпвах в преддверието усетих нещо различно. Зарядът беше обратнопропорционален на слънчевия ден, на който се радвах преди това. Бавно и несигурно навлязох в същината на това, което всъщност трябваше да видя. Останах по-безмълвна от всякога. Всички страни ме обстрелваха с най-различни снимки на  непознати, от чиито погледи струеше вътрешна разруха. Нещо ме накара да потрепна. Много е трудно една снимка да каже всичко. Тук обаче нещата бяха различни. Музиката, която звучеше беше в унисон с настроението, което създаваха портретите. Мрак, разруха, непрестанен бяг, страх.. Много малка част от думите, които олицетворяват това, което се виждаше. Написаното само допълваше представата ми за изстрадалата съдба на тези хора.

Непрекъснато слушам за бежанците по новините. Много наболяла тема за нашата родина. Но те някак си винаги са стояли настрана от мен и моето ежедневие. Чутото остава чуто, но някак си несъпреживяно. Точно затова и мнението ми за тях никога не е било едностранно. За мен те са нож с две остриета. Държавата и институциите едвам съумяват да се грижат за собствените си граждани, голяма част от които тънат в мизерия и не са сигурни дали ще дочакат следващия ден. В такъв случай как би се погрижила за хора, които имат нужда от специални грижи и внимание? Точно затова винаги съм била предубедена, че и за тях, и за нас по-добрата алтернатива е  да продължат дългото си пътуване на запад, далеч от тук. Някъде, където ще имат по-големи възможности и шанс за нормален живот без войни и размирици.

Проблемът е в това, че много хора мислят по същия начин. Именно това е причината много сънародници да странят от тях и се държат студено и то без някаква конкретна причина. Разликата е, че аз не съм се срещала с бежанци и не знам как бих реагирала. Но съм почти сигурна, че в подобна ситуация вътрешната ми струна ще засвири нотите на  съпричастността. Точно за това се замислих докато ги наблюдавах. Поставих се на тяхно място и си представих как се задъхвам, но все пак не трябва да спирам да бягам. Да бягам от там, където съм изградила всичко, където се чувствам себе си. Настръхвам само при мисълта, че съм принудена да напусна родината си, без да знам къде отивам и какво ще правя оттук нататък. Че ще трябва да отида на място, където ще съм чужда и хората ще ме гледат странно. Замислих се, наистина.

Стигнах до извода, че трябва да се отнасяме с хората, така както искаме те да се отнасят с нас. Представих си, че съм на място, където никой не ме иска. Е, не ми стана хубаво. А тези хора, чийто живот е подвластен единствено на страх и несигурност, едва ли искат да се сблъскат точно с това, точно в този момент.

Осъзнах, че това, което видях ме провокира да видя и една съвсем различна гледна точка. Просто се пренесох в един съвсем немечтан свят. По принцип хората не мислят за лоши неща, докато не им дойдат до главата. Е, ето че една непозната част от мен беше открехната от непознатия друг. Мислех за всичко лошо, което се случва на тези хора и продължавам да мисля.. Парадокс е, че това се поражда точно от непознат. Но какво пък, животът е пълен с парадокси.

Монетата винаги има две страни. Затова е хубаво да премислим нещата от всички гледни точки, преди да изградим мнение по даден въпрос. Бежанците са много чувствителна тема, но щом едни могат да ги приемат и третират като равни, значи и всички останали могат да го направят. Изложби като „Непознатият друг“ ни потапят  в непознатия за нас свят на тези изстрадали хора и пораждат размисли. А голяма част от българския народ има нужда от точно това – да има способността да мисли и да се замисля. Така може би ще станем по-добри, а държавата ни едно по-добро място за живеене – за нас и за всички, които искат да я приемат за родина.

Михаела Стоянова

Изложбата „Непознатият друг"

С известна доза недоверие стоях пред сградата на бившия „Дом на българо-съветската дружба", в сърцевината на която днес се намира Непознатото пространство. Самата изложба е част от програмата на второто издание на фестивала за съвременна фотография „Фотофабрика". Оказа се, че самото поднасяне на информацията за нея е разделено в три помещения. Пристъпих в първото, което представляваше лабиринт от тухлени стени. Бяха порутени и със зловещи надписи. „Да бягаш”, „Да се страхуваш”,  „Да изоставиш стаята, в която си повивал първия си син”, „Да напуснеш мястото, където си погребал майка си”. Предварително бях намерила информация за това какво представлява изложбата и какво представя, ала това, което видях беше шокиращо за мен. Четейки всеки един от надписите на грозните стени, аз си представих бежанците. Потоците от скитници, избягали, за да живеят. Едно мъчително чувство се настани в душата ми и не ми даде покой до края на посещението. Извръщайки поглед от стените с надписи, аз осъзнах, че тази изложба няма да бъде като останалите, на които съм присъствала.

Влязох в преддверието, където течеше документален филмов разказ, създаден от същия екип. Потресаващата гледка на Сирия преди и след войната се загнезди трайно в съзнанието ми. Всичката тази разруха, превръща четири милиона истории, които може да са двойно повече, в медийна сензация. Европа е хвърлена в паника, а истината за тази ужасна трагедия убягва на мнозина. Като фактът, че Ислямската държава иска да направи цивилните - мюсюлмани, а при отказ ги очаква смърт. Страхът е подсилен със струпването на едно място на много от бежанците и гаврата с тях. В интернет дори беше разпространен видеоматериал с кадри от този терор. От слуховете за атака на терористи, през протести и назрелите проблеми се стига до множество убити и ранени хора. Масовото клане и гробница, причинена от бомбардировките, са ужасът, случващ се там. За живите не остава друг избор освен бягство от този ад. Най-страшното е, че никой няма интерес да спре тази война.  

А аз имах чувството, че гледам филм на ужасите. Това не беше реално. Образите пред мен оживяха. Буквално. Толкова много истински хора. Вече не бяха само лица от екраните. Толкова много опропастени животи. С толкова много „врагове”. Най-големият враг на бежанеца е „трафикантът”, искащ по 1500 евро на човек. И те плащат, за да ги преведат. А след това? Скитащи се по разни ферми в Сирия, после в Турция, най-накрая намират временно убежище тук, в България. А условията у нас, по-точно в бежанския център в Харманли, са окаяни. 1700 души, 3 бани и 3 душа осигуряват на бежанците удобството да чакат 7 дни, за да се изкъпят. Напуснат ли огражденията на центъра, ги погват кучета и полиция. Лекарите се отнасят с презрение и апатия, вследствие на което има смъртен случай и болни малки деца. Охранител внася наркотици. Също така продава на и без това депресираните бежанци алкохол. По този начин охранителят печели от проблемите им, които не са малко. Може би най-основният е издаването на легални документи, за да отпътуват. Ала поради чакането, липсата на достатъчно средства и мизерията, страдалците по-скоро желаят да се върнат в Сирия (на мястото, от което бягат), отколкото да бъдат тук. Нариман Хесо споделя в документалния филм: „ Преди ислямската държава всичко беше мир. Те измислиха разделението!”. Съзерцавах болката в очите й. Разплака се, защото семействата са в изключително тежко състояние, а сега са и пръснати по цял свят. И нищо няма да е както преди. Остава им да чакат документите за заветната Германия. Както се чака празник. Въпреки всички трудности настояват да заминат. С една мечта - да им помогнат приятели, да си намерят работа и да се пенсионират в Европа.

Накрая пристъпих в третото помещение. В една зала, напълно затъмнена, за да могат образите да изпъкнат ярко. Видях изложени 19 фотографски и словесни портрета на бежанци и българи. Потръпнах при самата гледка на образите вкупом. Белезите на живота и от преживяното са запечатани върху тези лица. Привидно фотосесия, ала без грим и пози. Само изразност. Само болка в тези непознати очи. Но някак успях да я съпреживея. И се трогнах от техните истории. Без дори да ги познавам.