Не обичам да ходя по изложби. Не винаги мога да разбера изкуството, а това ми пречи да се насладя на показаното. Наложи ми се обаче отново да посетя подобно мероприятие. Естествено, за пореден път бях скептично настроена и с малки очаквания, клонящи по-скоро към никакви. Все пак обичам моментите, в които съм наистина изненадана, и то приятно. Изложбата със сигурност не беше като всички останали, на които съм присъствала. Тотално се размина с плановете ми да видя няколко рисунки и да си тръгна без да съм разбрала нещо, все едно изобщо не съм била там. Напротив, „Непознатият друг“ някак си успя да открехне вратичка от една непозната Аз. Случи ми се ненадейно, без да подозирам…
Още докато пристъпвах в преддверието усетих нещо различно. Зарядът беше обратнопропорционален на слънчевия ден, на който се радвах преди това. Бавно и несигурно навлязох в същината на това, което всъщност трябваше да видя. Останах по-безмълвна от всякога. Всички страни ме обстрелваха с най-различни снимки на непознати, от чиито погледи струеше вътрешна разруха. Нещо ме накара да потрепна. Много е трудно една снимка да каже всичко. Тук обаче нещата бяха различни. Музиката, която звучеше беше в унисон с настроението, което създаваха портретите. Мрак, разруха, непрестанен бяг, страх.. Много малка част от думите, които олицетворяват това, което се виждаше. Написаното само допълваше представата ми за изстрадалата съдба на тези хора.
Непрекъснато слушам за бежанците по новините. Много наболяла тема за нашата родина. Но те някак си винаги са стояли настрана от мен и моето ежедневие. Чутото остава чуто, но някак си несъпреживяно. Точно затова и мнението ми за тях никога не е било едностранно. За мен те са нож с две остриета. Държавата и институциите едвам съумяват да се грижат за собствените си граждани, голяма част от които тънат в мизерия и не са сигурни дали ще дочакат следващия ден. В такъв случай как би се погрижила за хора, които имат нужда от специални грижи и внимание? Точно затова винаги съм била предубедена, че и за тях, и за нас по-добрата алтернатива е да продължат дългото си пътуване на запад, далеч от тук. Някъде, където ще имат по-големи възможности и шанс за нормален живот без войни и размирици.
Проблемът е в това, че много хора мислят по същия начин. Именно това е причината много сънародници да странят от тях и се държат студено и то без някаква конкретна причина. Разликата е, че аз не съм се срещала с бежанци и не знам как бих реагирала. Но съм почти сигурна, че в подобна ситуация вътрешната ми струна ще засвири нотите на съпричастността. Точно за това се замислих докато ги наблюдавах. Поставих се на тяхно място и си представих как се задъхвам, но все пак не трябва да спирам да бягам. Да бягам от там, където съм изградила всичко, където се чувствам себе си. Настръхвам само при мисълта, че съм принудена да напусна родината си, без да знам къде отивам и какво ще правя оттук нататък. Че ще трябва да отида на място, където ще съм чужда и хората ще ме гледат странно. Замислих се, наистина.
Стигнах до извода, че трябва да се отнасяме с хората, така както искаме те да се отнасят с нас. Представих си, че съм на място, където никой не ме иска. Е, не ми стана хубаво. А тези хора, чийто живот е подвластен единствено на страх и несигурност, едва ли искат да се сблъскат точно с това, точно в този момент.
Осъзнах, че това, което видях ме провокира да видя и една съвсем различна гледна точка. Просто се пренесох в един съвсем немечтан свят. По принцип хората не мислят за лоши неща, докато не им дойдат до главата. Е, ето че една непозната част от мен беше открехната от непознатия друг. Мислех за всичко лошо, което се случва на тези хора и продължавам да мисля.. Парадокс е, че това се поражда точно от непознат. Но какво пък, животът е пълен с парадокси.
Монетата винаги има две страни. Затова е хубаво да премислим нещата от всички гледни точки, преди да изградим мнение по даден въпрос. Бежанците са много чувствителна тема, но щом едни могат да ги приемат и третират като равни, значи и всички останали могат да го направят. Изложби като „Непознатият друг“ ни потапят в непознатия за нас свят на тези изстрадали хора и пораждат размисли. А голяма част от българския народ има нужда от точно това – да има способността да мисли и да се замисля. Така може би ще станем по-добри, а държавата ни едно по-добро място за живеене – за нас и за всички, които искат да я приемат за родина.
Михаела Стоянова
No comments:
Post a Comment