Обърках входа. Нормално. Да не го бях намирала- по-добре. По принцип не обичам да променям позицията си. Този път не беше по-различен. Посрещнаха ме с усмивка, отвърнах с престорена любезност. „Продължете надясно, залите са една след друга“. Чух, че ставало въпрос за бежанци. Не я обичам тази тема.
Обърках входа. Явно. На магия минах през първата зала и ето ме, стоя сама, студено ми е, въпреки якето. Там са и те. Говорят ми. Гледам ги, проектирани на сивата стена. Гледам ги, оглеждам се и пак се спирам на тях. Един мъжки глас ме води, запознава ме с историите на Джамил Хасан, Нариман Хесо, запознава ме с човешката сила и болка. Не очаквах точно това. Непознатият друг, вече не беше чужд и далечен. Тези очи бяха видели войната, познаваха страха, глада, бягството. Бяха познали дори смъртта. Погребали децата си, напуснали родните места с един единствен стимул- да оцелеят. Просто е, нали? За теб, за мен, за човека зад екрана. Просто е и за онзи, чието богатство се къпе в невинната кръв. Но за тези хора всеки ден е борба. Избягали от Сирия, минали през Турция, очаквали спасение в България. Да, ама нали знаете, и нашичките обичат парите. Един лагер, 1700 нуждаещи се от помощ, три бани, един лекар, много болни. Няма документи. Няма нормални човешки условия. И тогава се появява тя. Малко момиченце на екрана. Защо ми се усмихваш, дете? И после още едно, и още едно. Не разбирам. Побиха ме тръпки. Малките светлини на пода се изкачиха като змии по гърба ми. Кадрите се сменяха, очите се пълнеха със сълзи, и техните, и моите, вторите без да имат това право. Разказите звучаха злокобно, търкалящи се трупове по пазара. Жътва е дошла. Ще бъде дълга. Алчността е звяр с широко гърло.
Завесите се дръпнаха- и те черни. Този път те ме гледат. Лицата от стените. Взират се, говорят ми, а аз съм безсилна. Отстъпвам назад, две-три крачки и свалям поглед. Записвам нещо безсмислено в тефтера. Историята се повтаря. Има детски очи, очи на младежи, очи на възрастни. Но все истински. Какво ми говорят ли? Разказват ми за мечтите си. Най- обикновени са, за теб, за мен, за човека зад екрана. За тях ли, за тях са блян. Да оздравеят, да са със семействата си, да тренират футбол, да станат лекари, учители, да помагат, да ходят на училище. Да живеят. Да бъдат приети, животът да поеме нормален ход. Ние не искаме бежанците, Западът също. Може би дори те не ни искат. Но времето не се връща назад. Не на магия сега минавам през първата зала. Надписите по студените стени добиха смисъл. Те са всичко онова, което обединява жертвите на една (изкуствена) война- страх, болка, надежда. Определено обърках входа.
Тръгвам си променена, погребала чужди мечти.
Борислава Лозанова
No comments:
Post a Comment