"Непознатият друг" - една по-различна среща с бежанците

Часът става 15:00 и след 90-минутно чакане пред Ректората на Софийския университет се насочвам към бившия „Дом на българо-съветската дружба“, за да посетя изложбата „Непознатият друг“, част от фестивала „Фотофабрика“. Това е последният ден на посветената на бежанците изложба, която е от 10.09.2015. до 04.10.2015г.

Влизам в сградата и установявам, че входът е свободен. Бежанците се надяват и този към Западна Европа да стане такъв. Прекрачвам прага на първата зала, която е изпълнена с тишина. Тя е бяла, а по средата ѝ също се белеят, само че в замърсено бяло, три Z-образни стени. По тях няма нищо друго освен тук-таме някое изречение, от което те побиват тръпки: „Да се страхуваш за хляба си“, „Да бягаш от града, над който падат бомби.“„Да посрещаш хора, чийто език не разбираш“... Всички те са свързани с живота на бежанците във формата "Да...", което предполага принуда. На стените може да няма изображения, но думите по тях предзвикват такива в съзнанието. Тези образи обаче не са реални, за разлика от картините пред очите на хората, за които се отнася написаното по стените.

След като обикалям  всяка една от стените, се насочвам към следващата зала с любопитство какво има там. Когато се приближавам, дочувам глас и решавам, че някой рязяснява нещо на посетители. Влизам и виждам, че е съвсем друго нещо. Залата е по-малка и тъмна. Единствената светлина идва от голям екран, а пред него има десетина стола, на които са седнали едва трима човека. На екрана се излъчва документален филм за бежанците в лагера в Харманли. Те разказват за живота си в Сирия, пътят им дотук и за мизерията и лошото отношение на персонала в лагера. Председателят на Държавната агенция по бежанците Никола Казаков отрича последното, но от кадрите се вижда кой е прав. Няколко минути стоя и слушам историите на бежанците и решавам да проверя и третата, последна, зала, която лесно може да се подмине, заради черната завеса, която я закрива.

Минавам през завесата и съм в най-впечатляващата зала. Тя е просторна и тъмна, а във вътрешността ѝ няма нищо. Вместо това, интересното е по стените. На тях са закачени 13 дигитални портрета, половината от които изобразяват лица, а останалите показват текстове на български и английски. Оказва се, че през известен период от време, около минута, съдържанието на портрета се мени от лице на текст и обратното. Хората от портретите са бежанци - мъже, жени, деца, и българи. Текстовете за първите разказват за техния живот в Сирия и за мечтите им, които искат да реализират не къде да е, а в Германия. Българите разказват за това къде живеят и за досега си с бежанците. Бързам да снимам текстовете, за да мога по-късно да ги прочета и осъзнавам колко е зловещо да си сам в тази тъмна зала с драматичномеланхолична мелодия и половин дузина сериозни погледи да те наблюдават. След като няколко пъти прекосявам залата, решавам, че е време да си тръгвам след 30-минутния ми престой в изложбата.

Обикновено не ходя по изложби и очаквах да видя фотографии, свързани с бежанците. Вместо това заварих стени, прожекция и фоторамки за една по-различна среща с тях.

Калоян Антонов