Дядовците ми

Забележка: Това не е история за "Възродителния процес" в България от 70-те и 80-те на 20- ти век, както може би ще усетите. Авторката разказва за подобни репресии, които са се случвали в родината й. Тя е родом от Украйна ,а в момента е студентка във ФЖМК в София. Все още подобрява своите познания по български - та могат да се пренебрегват малкото грешки, които тук-там се появяват. Приемайте ги даже за богатство! А иначе авторката винаги има какво да разкаже, особено в настоящия текст. Приятно четене!

За това ми разказваха дядовците ми. Бях много малка, някъде на 5 години, когато дядо Борьо започна да ме влачи със себе си на раздумки. Помня техните истории, които дядовците ми разказваха през лятните вечери, защото аз, без възможност да общувам със свърстниците (поради тяхното отсътствие в малкото селище), слушах разговорите им. Понякога ме изгонваха, обаче аз се криех зад вратата и продължавах да слушам.

Всичките разговори обикновено се случваха навън или на терасата с хубаво гъсто лозе.
През лятните вечери прилитаха доста комари, за да се греят на горещите лампи. Също така стремително слитаха се дядовците ми, за да се съгреят с няколко чаши вино, барела на което завинаги беше от права ръка на господара. „Сало“, вино, сирене, хляб и лук –както винаги. Най-често всичките се усмихваха, говориха за маловажни неща, разказваха на един друг последните си новини и приказки.

Но помня, случи се една вечер нещо много тъжно. Всичките седяха с поникнали глави… Майка ми като разбра какво се е случило, казаха ми, че е време да си лягам, защото разговорите им са „не за моите уши“. Но аз, естествено, оставих си ушите в стаята, а останалото тяло (след като майка ми се върна към своята работа) аз пренесох в градината, близо към терасата.

Времето е да се каже за моят дядо Борьо. Той беше на 74 години, носеше шапка и жилетка от овча кожа. Аз харесвах да седя на коляното му и да се разклащам с него, когато той се смееше. Дядо Борьо е от тези, най-дъртите и мъдрите, когото в компанията винаги слушаха в дълбока тишина… Ето именно тази дълбока тишина и ми трябваше на мен,  за да чувам всичко добре.

Този път той говореше с висок глас, се възмущаваше:

„Аз бях на 6 годинки, обаче помня всичко. Не ме прави на склерозен! Румънците бяха тук и в 1923-та година и в 1947-та… Аз много добре помня 1947-та, не ми се усмихвай!“ – мисля тук дядо обвиняваше някой от слушателите си за невнимателност. Той продължи: „Ще ти кажа за 1947 година… Бях само на 6 годинки. Румънците искаха ние да се продадем, искаха да сме румънци, да не сме българи! Те идваха в селището всяка седмица. Някой се продаваше на тях заради храна. А от другите взеха всичко, от някои отнеха и най-повече – живота им. Дори, и моите обувки от свинска кожа, които аз се опитвах да сготвя за супа ми взеха! Естествено, че баща ми знаел, че ще дойдат и скри голяма торба с пшеница и царевица под земята, за да преживеем зимата. През лятото аз можах да се храня сам. Ние с приятелите ядохме цветята, намирахме дървета с ябълки или череши, ходихме до бившите полета за да събираме зърната на царевицата. Обаче хубавото време в един момент мина, и храната се свърши. Дойде зимата…“.

Настъпи една пауза, в която се чуваше само моят плач. Сърцето ми се луташе, не можах повече да слушам. В сълзи се давих. Избягах до майка ми и долго я прегръщах, слушах как и се бие сърцето. До сега помня - малко забързано, обаче в постоянен ровен ритъм.

В памет на дядо Борьо.

Доминикия К.