Непознатият булевард в непозната столица.
Непозната държава в непознатия свят.
Най-напред, аз помислих, че няма да стане. Няма да стане така, както искам. Но аз вече свикнах, така че реших, че нищо не губя.
Много хубав ден. Така ми се искаше той да мине в онези безкрайните улички и пътеки, докато не стане край, очаквания край на града. Обаче времето е доста късно, и не успях да се разходя дори и един час, когато стигнах до нужната ми локация – изложба, която трябваше да посетя днес. А днес и сега е четвъртък, 1-ви октомври, някъде към 5 часа вечерта. Изложбата е с доста интересно название „Непознатият друг“.
Аз пък толкова очаквах празник, големи цветя, например, божури – прекрасни са. Обаче, нали, ами какво ми трябваше да очаквам… Естествено, че черни стени, естествено, няколко думи за страдания и скитания. (Поне повече от няколко, примерно десет или малко повече). Думите, с разбираема цел да задушат със своята значимост или нещо от рода. За сега не искам да усетя нито мястото, нито стените, не ми се докосва, не ми се търси. Искам божур!
Втората зала беше доста скучно украсена в черен цвят. Защо скучно? Не знам точно, възможно е за това да са виновни тези самотните столове и прозяващите се посетители. Каквото и да е било, аз, както обичам, правя всичкото както трябва. Гледам го изцяло, от край до край. Бежанци, Сирия, субтитри, за най-тъжното, най-страшното, сложното и сериозното. Да, това е. Замислих се, че не е чак толкова зле, но е чак толкова Изкуство. Не е напразно това, да. Проявен с цвят опит.
За сега свърших аз с едната черна, стигнах до следващата, третата зала, където ме очакваха лица. Същите, обаче зад тях само текст. По-силно, отколкото тези субтитри. Трябваше да събера доста търпение и морални сили, за да съумея да устоя пред всеки един от залата, без уморен, отведен настрани поглед в празнотата. Празнотата... Именно това не ми достига тук. Повече ми трябва празнота. Обаче разбирам, че колкото и свободно пространство да е било, това няма да стане празно. Виновниците са тези лица, историите им. Да, аз не успях. Не успях и реших, че не съм от тези. От тези, които успяват. Лошо е това, което се случва. Но, какво мога АЗ, освен да пиша за това?
Ходих преди на подобна изложба с видео, фотографии и истории. Мислех за това доста. Сега решавам само да чувствам, с доста скъпи сълзи.
След малко свършвам. Изложбата е за бежанците от Сирия. Достатъчно е да се иде и да се погледне в очите на героите на изложбата – дори и от фотографиите, обработени с фотошоп. Не мога да кажа нищо повече за съдържанието. Излизам от тъмната стая със снимките към една ярка, с три бели и една напълно черна стени. Радвам се на преобладаващото бяло и излизам.
Аз не съм удивена от факта, че никой не иска да спасява света. Всичките герои, както е известно, трябва да забравят за себе си и да се отдадат на едно неконкретно «всичко».
Когато Айвенхоу още беше популярен, може би, щяха да се намерят малко повече герои. Но, стори ми се, сега изобщо те на никого не трябват без войнишките си секири, щитове и мускулите. Сега за герои е нормално да считаш хората от изкуството, които вземат за себе си всичките тези свръхназначения.
„Непознатият друг“– е един продукт на съвременния героизъм, когато на нас, наблюдателите, се опитват поне на пръсти да обяснят, че войната е зло.
Заради това «героите» са принудени да наемат помещения и да правят входа свободен – «във всеки смисъл на тази дума». Да създават атмосфера с помощта на звука, цветовете и осветлението. Да говорят, пишат, рисуват и разказват за това. Да правят толкова чудесни неща, като тази добре измислена в детайли изложба.
«Хората да се замислят» - само заради това.
Да, скъпо е, но,мисля че е доста ефективно.
Доминика
No comments:
Post a Comment