За да бъде искрен и възможно най-обективен този репортаж трябва да
изложа накратко гледната си точка
относно бежанската криза. Първо- не смятам, че хората, влизащи в Европа
наистина са бежанци. Мисля, че 80 на 100 от онази човешка
мургаво-мръсно-забулена маса са икономически мигранти. Второ,не смятам, че
Европа трябва да ги приема. Те са мюсюлмани, араби и имат много сходна култура
с държави, като Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн и Обединените арабски
емирства... Въпросът ми: Защо изброените страни са затворили границите си за
своите „мсюлмански братя”? Трето- не обичам страхливците. Броят на бойците на
Ислямска държава в най-лошия случай за нас, респективно най-добрия за тях е
около 40000- 50000. Сами може да пресметнете, че годните да носят оръжие мъже,
които в момента удобно се наричат „бежанци” са в пъти повече. Въпросът тук е:
Защо те не се бият за страната си? Четвърто- Ислямска държава привидно „бърка в
дупките” на целия цивилизован свят. Въпросът ми е Защо тя не бъде срината със
земята? За всички е ясно, че въздушните удари са по-скоро симулиране на
активност. Ако мога да обобощя дотук: Аз твърдо вярвам, че някой съзнателно
прави второ Велико преселение на народите. Някой съзнателно иска да ислямизира
Европа, а тя като една стара куртизанка слуша този някой и примирено разтваря
крака...
Та така вървях аз с цялата си
нетолерастия, нехуманност и предразсъдъци към изложбата „Непознатият друг”.
Отивах с нежелание, въпреки че бях в приятна компания. Наближаваше часът, в
който изложбата щеше да затвори врати. Пристигайки, обаче ни бе съобщено, че
можем да разгледаме без да се съобразявамес времето. Първото хубаво нещо за
вечерта, помислих си. И така пристъпих в зала, подобна на изоставен или по-скоро
разрушен строеж. Добра хрумка- ще играят на нотката на въздействието и
съчувствието. „Да бягаш”, „Да изоставиш дома, в който си повивал сина си...” и
други подобни надписи по стените опитаха да ми въздействат. Не успяха...
Втората зала бе далеч по-малка и
тъмна. Двайсетина столчета и екран- камерен кино салон. Кратък документален
филм ми разказа историите на няколко бежанци. Те обясниха как са избягали в
Турция, как са били третирани от каналджиите, как имат роднини в Германия и т.н. Историите на мъжете не ме трогнаха,
жените и най-вече майките, обаче слушах с интерес. Странната влага в очите им...
Тогава разбрах, че съм склонен да
оправдая бягството на децата. Те наистина не са виновни, все още не са отровени
със серума, наречен Ислям, не заслужават да стават свидетели на зверствата, не
трябва да губят най-хубавите години от живота си...
Озовах се и в последната зала.
Четиринайсет гигантски екрана премигваха в тъмното, като нощен клуб, помещение.
В началото от всеки от тях гледаше лице. Изведнъж някои от физиономиите се
превърнаха в текст. Историята зад лицето. И така започнах да „търча” подир
текстовете. Някои успявах да прочета, при други текстът се скриваше. Около
петнайсет минути се лутах, докато „се запозная” с всички. Стори ми се като
игра. Отново ми стана кофти за децата. Продължавам по същество- от екраните
гледаха, както бежанци, така и българи. Деца и старци. Мъже и жени. Паразити и
гостоприемници, ако щете. Един- единствен образ ме подразни. За мой най-голям
ужас- дразнитлят не беше бежанец, а българка. Жена на средна възраст, която
обясняваше, че арабите не и пречат. Е, понякога закачали шестнадесет годишната
и дъщеря, но тя била сигурна, че няма да останат в България за дълго. Само
чакала щерката да порастне още малко и и те заминавали. У нас не останал никой
свестен. Забравих за бежанците. В онзи момент исках да намеря това същество и
лично да му купя еднопосочния билет за всяко кътче на планетата, което не е
България.
На излизане бях мълчалив и замислен.
Ами ако там е толкова страшно, че сирийците да искат да са навсякъде, само не и
в Сирия? Бързо , обаче ми мина...
Роберт Лазаров
No comments:
Post a Comment