Вие, ако искате да ми дадете присъда, дайте ми смъртна, защото седем години и половина ще минат като седем дена и половина. И тогава аз като изляза от затвора ще напаля такъв огън под краката ви, че и Москва няма да може да ви спаси. С тези думи бих посрещнала всеки един посегател върху личността ми. С тези думи, примесени с гняв и болка, ни посрещат и хората, чиито спомени от миналото са гьоч (насилственото преименуване и изселване на турците от България). Тези думи са причината в мен да се разпали пожар. Причината ангелът и дявoлът, толерантността и предразсъдъците да излязат в пряк сблъсък. Нещо като сблъсъка на титаните.  Те се бунтуват, а аз стоя безмълвна и си представям как хората изричат тези слова и искат да се противопоставят на безумието, наречено „Възродителен процес“.

Когато чуя думата възродителен несъмнено в съзнанието ми изникват асоциации с възход и възраждане. Ако не знаех за какво става въпрос, не бих се сетила, че всъщност за нас – етническите българи възродителният процес се състои именно в това да прогонваме, да преименуваме, да посягаме върху нечия друга идентичност и да не приемаме това, че хората могат да съществуват с имена, различаващи се от нашите. Тоталната противоположност на всички породени мисли в мен. Да, предразсъдъците понякога замъгляват съзнанието ми. Именно затова ангелът и дяволът в мен водят такава свирепа битка. Но оскверняването на човешката същност, отнемането на една от най-ценните човешки принадлежности,  е престъпление,  независимо каква религия изповядва, какъв цвят на кожата има и какъв език говори. А аз не мога да се примиря именно с несправедливостите в живота.

Хората се раждат с името си, живеят с него, градят с него. Целият житейски процес е свързан с него. Всеки е различаван и разпознаван на първо място чрез името си. Посегателство е някой да ти го отнеме и да ти сложи друго, нещо, което не ти принадлежи и не отговаря на същността ти. Така се губиш. При мен със сигурност би се случило това. Ще се лутам, а когато ме наричат с новото ми име аз просто ще съм като повяхнал лист в късна есен. Едва ли някой мечтае за подобна съдба. Да си виновен без вина. Аз със сигурност не искам да преживея този гьоч от осемдесетте, който разтърсва огромен брой човешки същества, различаващи се по някакви изкуствени предубеждения, измислени от други човешки същества. Тези предубеждения в много случаи пречат и на мен. Но когато чуеш, видиш и проумееш историите на хората, няма как да не пречупиш нещата през по-различна призма и хипотетично да не поставиш себе си в такава ситуация.

Затова на дявола вътре в мен бих отговорила: От 8 ноември 1995г аз съм Михаела. Нося това име и ще го нося докрай. За мен то е гордост и чест. Никой няма право да ми го отнема. Родих се с него и с него ще умра.

Михаела Стоянова