Магията на морето

Тя обича морето и разходките край него. Обича го винаги – през лятото, когато не можеш да се разминеш от хора по алеите; през есента, когато слънцето го огрява примамвайки те, а температурите не позволяват да повървиш по пясъка без обувки, а така ти се иска. Обича го дори през зимата, когато вълните препускат една през друга и носят със себе си вятър, който те пронизва от студ, а пясъкът не се вижда от сняг. Обича го и през пролетта, когато птичките долитат със своята песен, а ти вече нямаш търпение да се излегнеш под лъчите на слънцето и така да дочакаш лятото.

Морето е част от гените й и няма как тя да не го обича. Когато израснеш на брега, морето става част от всички твои спомени. А как очаквате тя да живее в град, изграден от бетон, далече от морето? Все едно да уловиш риба и да я пуснеш в гората.

Стига чак до безкрая. Разлива се докъдето ти стига погледът, а после се слива с небето с такава нежност, че ако не си го виждал, няма как да си го представиш. Тя обича разходките по пясъка, поел в себе си солта от вълничките, които го галят. Защото сутрин, рано сутрин, когато само чайките не спят, тя обича да пие кафето си, стъпвайки по пясъка. Да посреща изгрева и да диша изпаренията от току-що събудилото се море. Небето се събужда и облаците се прокъсват от лъчите, които нямат търпение да стоплят морето, града, душата й. От линията между небето и морето се подава с любопитство слънцето. Тя обича да слуша тишината на града рано сутрин. Чувайки само хруптенето на пясъка под краката си и как вълничките с нежност галят брега, да допива кафе. Тя не обича да се събужда преди изгрев, но за този изгрев тя нямаше търпение да отвори очи.

При залезите пък, за разлика от изгряващото слънце сутрин, не трябва да си сам. Тя не обича да е сама. Те са прегърнали романтиката и те задължават да се потопиш в нея! Те са нейните анти-депресанти. Когато иска да гледа залеза, никога не е сама. Защото залезът има дрескод, който задължава да носиш със себе си още една душа. Тя обича скалите на брега. Онзи малък вълнолом, облечен с костюмче от водорасли. Това е нейната маса с табелка „Резерве”. И когато слънцето залязва, нежността на лъчите му се слива с романтиката на морето. А тя как обича вълничките, със своята пъргавост, гонени от бриза! Сякаш танцуват по повърхността.

Залезът е с дрескод, а поканата е задължително за двама. За две души, които търсят изгубилата се романтика. Лъчите, които докосват водата за лека нощ, са чашите шампанско, с които си даваш „Наздраве!”. Наздраве за романтиката, за залезите, за двете души, които се изгубиха в безкрая на деня и се намериха в романтиката на приветствалата ги нощ.

Ето затова тя обича морето. То е нейната гама цветове, защото във всеки един момент то сменя оттенъка си, проблясва, пречупва се... Защото дори дъгата не може да му се опре по красота и разнообразие със своята палитра цветове.

Само този, който е бил там, знае какво е. Ако не си се докоснал веднъж поне до магията на морето, колкото и негови снимки да видиш, колкото и описания да прочетеш, никога, никога, никога няма да усетиш как чарът му гали душата ти. Тя обожава морето. То обвива нейната душа в нежност, поставя я в кутията с опаковка, която блести, а после й я поднася обратно. Като подарък за самата нея. Като прераждане... на душата.

Морето е нейният лек. Лекува мъките от любовта и раните от ножовете в гърба. С лекота и нежност взима душата й, понася я на крилата на бриза, после я окъпва в догонващите се вълнички и й я връща. Затова тя обича да е там, в близост до морето. Дори да не го вижда. То винаги й праща поздрави преди да заспи, сутрин я буди с песента на чайките и й напомня за себе си, галейки я с бриз.

Не си мислете, че през зимата никой не обича морето. Колкото и неприветливост да показва, то винаги ще е там, за тези, които го обичат. За нея също. Именно зимата, когато няма никой, който да се радва на морето, тя обича да се разхожда по алеите до него. Достатъчно близо, за да усеща солта във въздуха, но и достатъчно далеч, за да не намокри краката си. Колкото и рядко да вали сняг, тогава гледката потъва в приказка. Представете си морето, което неспокойно бушува, и брегът му целият в сняг. Вероятно изпитвате затруднение да си го представите. Само този, който го е виждал, знае за магията на приказката през зимата. Иначе не можеш да я усетиш.

Когато тя е далече от своето място, не е същата. Липсва й парченцето от пъзела, което да я допълни. Защото там, където го няма морето, го няма и отдушникът й. Липсва онова място, което поглъща сълзите й, когато я налегне тъга; липсва й, защото усмивките й, радостта й... остават някъде в града, обвит в бетон, студенина, отчужденост. Нали знаете, че всеки си има място, което да поема всичките ни емоции. Място, което пречиства душата ни от всичката мръсотия на ежедневието. Там, където се чувствате обгърнати в свобода. Е, нейното такова място е морето. Като пиявица изсмуква мръсното и като в приказка я изпълва с магия.

Ако сте израснали далече от морето, ще ви е страх да вървите до края на моста, който се извисява над водата. Ще имате чувството, че пропадате. Ще си представяте как моста се чупи или как ви залива вълна, а вие се губите в дълбините на морето ... завинаги. Може би някои от вас ги е страх само докато четат. Може би някои от вас изобщо няма да стъпят на моста, а ще го гледат от далече. Малко са тези, които ще изпитат желанието да минат през това предизвикателство. Но когато стигнат края на моста, ще усетят, че под краката си нямат земя и всичко това може да пропадне изведнъж. И край.

 За нея обаче това е вълшебството на морето. За нея това е като да върви по водата, да усеща нищото под краката си и безкрая, който се очертава пред нея. И колкото и да се бушува водата, тя знае, че няма нищо страшно.  

Това е нейното място и само този, който е бил там знае!

Таня Панайотова