За тема като
тази, струва ми се, щеше да е подходящо да представя събитията
чрез житейските истории на няколко
личности, които са имали различни роли в тази историческа пиеса. Някой,
който е участвал във вземането на решения-човек от високите етажи на
властта по онова време. Друг, който е
трябвало да приложи тези решения, независимо дали е бил съгласен с тях, та дори
да употребява насилие когато е необходимо - например по време на размириците в
края на 1984 и началото на 1985. По това време са мобилизирани войници от
Българската Народна Армия и служители на МВР. Някак сигурна съм, че и те щяха
да имат какво да разкажат. Историите в които се преплитат дълг и лична позиция,
са едни от най-разтърсващите. Нямаше да
подмина и наблюдателите - обикновените хора от обществото, които дори като
публика, гледаща зрелището на тази историческа пиеса, също заема своята роля на
участник или съучастник, без това да звучи крайно набеждаващо.
В това
представление, което е режисирано и от Историята, и от човешките недостатъци,
протагонистът се явява една маса от 850 хиляди души. Но тъй като аз нямаше да
мога да разкажа историите на всички тях в няколко реда, а и не е нужно, щях да
взема на произволен принцип една от тях и да разгърна из тези страници. Да ги
напоя с нейния вече някак зловещо
позветрял от времето трагизъм, който обаче, щом се докосне до словото, отново
някак пуска своя аромат и вкус на огорчение. А той напомня и натъжава.
Обаче няма
да разказвам за някоя мила баба от родопско село на име Фатме, която от една
сутрин насетне, трябвало да се буди като Ангелинка. За нейните вътрешни
личностни сътресения, от това, че насилствено я карат да откъсне от пъзела на
своята идентичност огромни парчета и да ги захвърли. Защото да те накарат да се
откажеш от името с което си живял всяка една секунда от своя живот до този
момент, да се откажеш и от Бога в който неизменно вярваш и почиташ, със
сигурност би означавало да те изложат на опасност от жестока криза на
идентичността. Но няма да изследвам вътрешните сътресения и брождения, които
настават в малките-големи лични светове на тези 850 хил. души и в частност на
моята, в случая фикционална, но архетипна, баба Фатме. Не защото не искам,
защото нямаше кой да ми разкаже такава история. Пък и мисля, че тази
историческа пиеса има нужда от анализ в мащаб. За да не осто констатацията на
неприятната реалност за преименуването на т.нар. български турци и за да
разберем каква необходимост е довела до това решение на политическата каста от
това време, е нужно да надскочим сантимента на личната история. И да погледнем
голямата История, тази която Светлана Алексиевич определя като твърде
„високомерна”, за да се занимава с малките хора, за което е абсолютно права. Но именно от този
„високомерен” поглед може да се види по-глобалната картина, за да може да има
дори бегъл опит за правене на някакви по-общовалидни, „обективни” заключения.
За един
несъвременник на събитията като мен е важно да прочете различни гледни точки по
случая. Започнах да чета статии по въпроса, коментари, анализи. И както
очаквах- те всички искаха да ми вменят вина. А това никак не ми се понрави.
Нямаше никаква милост към мен като гражданин на тази страна – вменяваше ми се
отговорност за „Възродителния процес”, а следи от обективен анализ така и не
намерих. Само емоционални текстове, които вменяват вина. В един момент реших,
че трябва да прочета нещо по-обстойно, по-сериозно, по-обективно и лишено от
сантимент. Влязох в библиотеката на факултета по журналистика и поисках да ми
покажат всичко, коеото има по темата. Избора не беше голям. Дадоха ми няколко
книги, повечето от които ми се сториха
твърде дълги и сухи като материал. Погледа ми се спря на една по-малка
книжка с изключително непривлекателен пост-соц
дизайн на корицата, който крещеше – „Написана съм по време на Прехода
!”. И с подобаващо заглавие в тази стилистика: „ Възродителния процес и
Държавна сигурност” на Бончо Асенов. Зачетох обобщението на гърба, както и
въведението по първите страници. И книгата
беше точно липсващото звено, което търсех в този пъзел. Говореше за
различна гледна точка. За гледната точка на българските държавници от този
период. Говореше за причините, а не само за травмите. Взех я у дома и я
зачетох. Четеше се лесно, беше интересна.
И така.. не
се съгласявам с всичко казано в книгата, но като цяло позицията на автора
съвпада до голяма степен с моята. Като цяло този труд беше като глътка свеж
въздух сред абсолютно поляризираното мнение в мрежата. Ще резюмирам книгата с
няколко думи:
Авторът
изследва политическата обстановка на Балканите в този период и най-вече
действията на съседните на България
държави спрямо различните народностни групи, останали след разпада на
Османската империя. Оказва се, че Гърция, Югославия и Турция отдавна водят
подобна политика спрямо тях, която определено не може да се определи като
толерантна. Те или репресират тези малцинства, или се опитват да ги асимилират.
Това спохожда турското малцинство в Беломорска Тракия, гръцкото в Мала Азия и Одринска
Тракия, арменското в Турция, албанското и влашкото в Гърция, българското мнозинство в Беломорието в Егейска
и Вардарска Македония и Одринска Тракия.
Това е
контекста в който тогавашна България съществува. По обективни причини, до един
момент държавниците се интересуват повече от съдбата на българите зад граница в
Беломорска Тракия и Македония, отколкото от „хомогенността” и цялостта на
народа вътре в държавата. В един момент обаче, политиците насочват погледа си
към турското малцинство в страната.
Българската държава е водила до този момент странна „шизофренична”
политика, която преминава от крайност в крайност – от репресии , през умерена
културна асимилация, целяща приобщаване чрез образование и създаване на
национално самосъзнание у тях, та до
даване на привилегии, създаване на тюркоезична интелигенция и внедряването и в
различни области на обществения живот.
Тези
колебания в отношението, които сами по себе си са различни малки епизодични
„Възродителни процеси”, изиграват изключително важна роля в оформянето на
самосъзнанието на турското малцинство, което губи лоялност към българската
държава, чувства се объркано, а моментите в които му са предоставяни
привилегии, са подтикнали към сплотяване и отчуждаване от обществото.
Анти-интеграция. В същото време турската държава не изоставя интересите си към
тази общност. Известни са „шпионските” епизоди в историята на отнешенията между
Турция и България, когато турски шпиони проникват в страната ни и започват да
докладват. Да манипулират и служат на интересите на турската държава. Това със
сигурност изиграва роля и подтиква българските политици към ответна реакция.
Разбира се
може да се говори и за реваншизъм. Въпреки, че в този случай обекта на
реваншизъм са реално етнически българи, които са били насилствено излямизирани
по време на Османското господство. В този ред на мисли може да се усети и опит
за преобръщане на последиците от насилствената ислямизация. Всъщност има много
факти, които хвърлят светлина върху това странно, спонтанно и неофициално
решение на тогавашните политици, което изненадва и цялото тогавашно българско
общество.
В
заключение, бих искала да дам своята оценка за събитията от 1970-те – 80-те.
Или по-скоро как тези събития се използват в съвеременната политика в България.
А те се използват като „разменна монета”, като средства за вменяване на вина от
страна на етническата партия ДПС, която доказва, че е етническа именно с
подобни прояви.
За това
заявявам ясно, без много думи:
НЕ одобрявам
„Възродителния процес” като подход за културна интеграция, но разбирам защо е
възникнал.
НЕ смятам
обаче и че по какъвто и да е било начин трябва да се вменява вина на
българското общество, и това да се използва като манипулация за извличане на
дивиденти от страна на ДПС, подгласяни от Турция, особено след като последната
не е признала редица геноциди, които е извършила.
Тази
историческа пиеса е показателна за това как „малките големи” хора страдат
заради „големите” интереси. Но понякога е трудно да преценим доколко това е
оправдано или не.
Александра Джермова
No comments:
Post a Comment