Описание на политик

Външността не е похват  

Младите репортери ги пращат къде ли не, да отразяват какво ли не. Нямаме право да бъдем 

придирчиви, пък и е интересно. И тъй, трябваше да ида на пресконференция в Карлово. Въпросите на културно-историческия туризъм трябваше да нищим. Ако сте гледали Господари на Ефира може и да се сетите за какво говоря. Министъра на културата казал – „Ето аз не знаех, че Иван Вазов е от Карлово”, при което седящия до него Христо Мутафчиев се включва- „От Сопот е!” и министъра се оплита като пиле в кълчища. После се твърдеше, че казал Иван Лазаров- скулптор от Карлово, но хората не били дочули. Да ви кажа и аз не знам какво каза, нищо че бях там. Бях се отплеснала с втренчен поглед в лицето на министъра. Бях изумена какво лице има – пълно с недостатъци, но някак и с характер..недостатъци, които не отблъскват. Чудех се как човек на изкуството влиза в политиката – в смисъл това унищожава ли го като творец?

И го наблюдавах. Гласовете от пресконференцията затихнаха.

 Този чудноват гигант, да беше някак голям и с величествена осанка, беше облечен в искрящо бяла риза и тъмен костюм, чиято материя напомня на кожата на тюлен-леко плъзгащ се и проблясващ плат, но нищо натрапчиво. Стилно бих казала. Класическо облекло на представителен човек. Е, единственото, което никак не ми се понрави беше яката - беше огромна и се беше разплула навън върху сакото му. Стоеше небрежно и безвкусно – така както едно време се е носило когато Тони Монтана от Scarface е задавал модата- и за мутрите, и за обикновените хора. Този облик се допълваше и от пурата, която държеше с пълничките си пръсти.

Сигурно това с яката ме беше подразнило най-много и затова първо него забелязах. Но всъщност най-характерното нещо за тоя човек бяха брадата и носа. Въобще лицето му. Интересно лице. Не беше красиво, но беше интересно. Характерно.

Тая брада! Имаше нещо килиместо в нея. Това си помислих веднага щом го огледах. Представих си как някой се беше навел над един от онези бели и пухкави килими с къси ресни, и беше отразял с макетно ножче няколко парчета, които беше прилепил към лицето министъра с лепило Капчица. Но не изглеждаше изкуствено. Просто.. килиместо.

Отдалече, пък и заради закръглената фигура, заради брадата и белия й цвят можеше и да ти заприлича на Дядо Коледа. Но щом се приближих достатъчно, за да видиш жълтото петно от цигарен дим, настанило се над горната устна и под камбестия нос , мисля ще се откажеш от коледното си предположение. Заради това жълто петно, както и няколко други места с подобни жълтеникави оттенъци, брадата някак мазнееше. Тя обаче обогатяваше пейзажа на лицето му. Скриваше или отвличаше вниманието от недостатъците.

Косата – гъста и с перчем, излегнал се върху част от сбърченото чело, се открояваше от брадата неестествено. Тя беше почти изцяло черна с тук- там прошарени бели петна.

Веждите бяха тънки като за мъж и приличаха на някакви червейчета, настанили се от двете страни в долния край на челото му.

Очите му – кафяви на цвят, бяха малки, подпухнали и обрамчени от торбички- придаваха му страдалческо-философски уморен вид. Въобще ..от цялото му лице лъхаше на противоречие. Хем е човек, ценен, с някакъв талант, с някаква мисъл в тая грамадна кратуна -и тогава небрежността му отива. Но пък тая негова небрежност, както може да е артистична и приятна, така и някак, според настроението на гледащия, според емоциите му спрямо нашия герой, пък и вкусовете му, може да се стори изведнъж неприятна. Но такава небрежност е добре дошла за политик – някак придава му по-замечтан и хуманен вид. Като че да е запазил леката неугледност като огледало на себе си, запазил е част от себе си, напук на пиарите и стилистите. Бъркам ли? На мен ми хареса. Но не от пръв поглед. Трябваше да премина през тези разсъждения, за да ми се хареса. Въобще Вежди Рашидов може да не ти се хареса от пръв поглед, но обходиш ли лицето му търпеливо и старателно, може да откриеш нещо симпатично.

 Това лице беше толкова характерно с този камбест нос . Та тоя нос- ми камбест е , друго какво да кажа. Голям, леко смачкан и сякаш притиснат надолу към лицето. С огромни ноздри, които директно издишват дима върху брадата и помагат за образуването на жълтите петна.

Кожата беше набраздена от несъвършенства. Устните бяха тънки, продълговати, изразителни, но човек можеше да ги пропусне защото бях скрити изпод брадата.

Като цяло приличаше на много неща. Моето вдетинено въображение ме дърпа да кажа, че ми прилича на един Хагрид, който обаче е скъсил брадата и косата си и е отслабнал малко, и като е влязъл в политиката е придобил малко по-сериозен поглед.

Не знам, ама цялата тая работа ме накара да се замисля. Бе.. и лицата на политиците са като на обикновените. Нито са по-красиви, нито по-грозни.

Запитах се... ако не бяха министри и длъжностни лица и се разминехме по улицата , щях ли все пак да придам различен смисъл на външността им. Щях ли да видя Вежди-Рашидовата брада по различен начин, а бръчките? А пурата и ризата? Щях ли да намекна, че прилича на мутра?

Човеци са и те..мамка му. И лицата им нямат значение. Нито, че са обрасли или пък плешиви. Нито телата, с тумбаците им или мършавостта им. Не сме в произведение на Каравелов, където външността е похват за обрисуване на характер и нравственост. Нито пък сме в приказка та грозните да са лоши, или пък да са грозни, но много добри. Не. Няма общо. Тва е. Не сме в литературно произведение, в реалния живот сме.

Ако трябва да перифразирам Левски по тоя въпрос , то би могло да прозвучи така: „Дела трябват, не външност”.

Александра Джермова