65
Във факултета по журналистика и комуникация на
масите, към университета на София, на третия етаж има една аудитория. Шейсет и
пета. Тя няма простора, който предполага широчината на самата дума „аудитория“.
Тъкмо обратното. Но пък някак си светлината, която пада в нея, по пътя си се
пречупва не знам къде и в какво и я прави притежателка на една осветеност,
която компенсира теснотата на мястото, разширява
го с няколко метра встрани и леко го повдига към покрива на сградата. Сякаш
излиза от нея и премества пространството една идея по в небето. Където и му се
полага. С погледа отгоре. Редакцията по майсторство трябва бъде имено там, на
няколко десетки метра над града, за да може студентите внимателно да наблюдават
и да анализират случващото се под тях. Да виждат всички точки от гледките им, а
и всички гледки точно от тая точка, от която да се тренират да мислят, да
пишат, да четат, да редактират на скорост. Докато около тях прехвърчат
самолети. Да повишават качеството на
текстовете си посредством това чувство на височина. Защото журналистиката не е
професия за низините.
За жалост не е и на трите компютъра, които
сигурно остаряват в залата от поне десетина години. Не съм сядал на тях, ама се
обзалагам, че версията им на Windows
все още e XP. Може и да греша, не съм сядал
на тях, а и нямам това намерение. Аз пиша само вкъщи, навънка не мога. За време
също не мога. Отделям все повече часове на един текст, на изпипването му, на
намирането на неговите думи. А трябва да е обратното – да става все по-бързо.
Така казват, де, не знам дали трябва да им вярвам. Както и да е, да оставим
техниката и начина ми на писане и концентриране настрана.
Хората, които се качват до тоя трети етаж
редовно закъсняват или пък въобще не се разкарват, както мен, от Пловдив до
София. Тука си имаме седем тепета, откъдето вършим тая работа – журналистиката,
откъде гледаме отвисоко и се извисяваме над ежедневието. В тоя смисъл, да, в
Пловдив има доста драскачи, но да се върнем на аудиторията. Студентите с профил
печат много често не изпълняват заданията си, не харесват темите, които им се
поставят, даже протестират срещу тях. Имат едно такова самочувствие, което на
моменти граничи с надменността и обръщат лекцията на свободия. Но не ме
разбирайте погрешно, не всички момичета и момчета попадат в това описание. С
всичката ми естественост, има и други, които наистина се упражняват, постигат
резултати и се развиват. Заслужават поздравления.
Освен студенти в тази аудитория, шейсет и
пета, всяка сряда следобед и четвъртък сутрин идва и един господин, който не
може да казва „р“. Преподавателят. Той, със своята смешност, почти кръглост и
без съмнение мъдрост е назначен да преподава занаята на онези, които искат да
му го откраднат. Ама той знае, разбира се, за какво става въпрос. Чел е много
книги и пише стихотворения по тоя повод. Нарочно
губи всеки ден по-малко от властта си, че и още повече. И въпреки, че често
мненията ни по въпросите са на полюси, за мое учудване се разбирам добре с
него. Той е Бода(ков). И е супер пич. Дано ме извинява, че му пращам текста
едва сега, трийсет минути преди началото на упражнението. Ама чак сега намерих
време.
No comments:
Post a Comment