Българи, юнаци! - "Лудите, лудите - те да са живи!"

Спортът е едно от малкото неща на тоя свят, които могат да обединяват огромни маси хора, без същите тези да очакват каквото и да било в замяна. Когато говорим за национален отбор, то тогава всички тези маси, фенове на различни отбори, се сливат в един гигантски поток, стават едно цяло, превръщат се в еднородна смес, дерзаеща за победа.

 По мнение на много специалисти, и български, и чуждестранни, спортът в България отдавна не е на ниво. Често се говори за платени мачове и черно тото, за шуробаджанашки назначения на различни постове, дори за умишлено съсипване на спорта у нас. Разбира се, България е имала и своите добри моменти - нека извадим фактите. Нашата страна е записала големи имена в световната история на спорта и има своите златни медалисти. Сред най-известните и заслужили български спортисти са:

·         Никола Петров – борец, кечист - сирак, израстнал в голяма бедност, по професия градинар. Първият спортист, прославил името на България. Става Европейски и Световен шампион по борба, шампион на Америка. Обявен е за най-силния човек на 19 век. В кариерата си има само 35 загуби.

·         Дан Колов – борец, кечист - Той е едва на 7 години, когато умира баща му. Става овчар, за да се прехранва. На 13 заминава за Будапеща, където работи като градинар. Започва да се занимава с борба малко по-късно. В цялата си кариера изиграва 1500 официални и около 500 неофициални мача, загубите му са само 72. Два пъти печели димантен пояс и три пъти става Европейски шампион. И до днес е смятан за най-великия борец на всички времена и легенда в бойните изкуства.

·         Нораир Нурикян – щангист - Двукратен Олимпийски шампион, двукратен Световен шампион и Европейски шампион. Награждаван многократно с високи държавни награди, включително орден „Стара планина“ I степен и орден „Георги Димитров“.

·         Петър Попангелов – скиор - Най-успешният български скиор по алпийски дисциплини. 26 пъти става Републикански шампион на България. Най-големите си успехи постига в състезанията за Световна купа, в които участва в продължение на 11 години. В 37 състезания се класира между първите десет, като има едно първо и шест втори места. Също така е и трикратен Световен студентски шампион по слалом.

·         Стефка Костадинова – лекоатлетка - Започва кариерата си с гимнастика и плуване. В седми клас вече е Майстор на спорта, а в десети клас скача 190 см. Костадинова има две Световни титли на открито, пет в зала, една Европейска на открито, четири в зала, победителка на Световната купа, олимпийски шампион в Атланта и сребърен медалист на Олимпиадата в Сеул. На 30 август 1987 г. на Световното първенство по лека атлетика поставя Световен рекорд в скока на височина – 209 см. Този рекорд още не е подобрен.

·         Серафим Тодоров – боксьор - Един от най-великите български боксьори за всички времена. В кариерата си печели три Световни и две Европейски титли, сребро на Олимпиадата в Атланта, два пъти става „Спортист на годината“, има три титли от турнира „Странджа“. До ден днешен остава единственият боксьор, победил Флойд Мейуедър. Когато е на върха на славата, мениджъри от САЩ и Австралия го канят като професионален боксьор, но той отказва.

·         Йордан Йовчев е най-успелият български гимнастик. В кариерата си има четири олимпийски медала — един сребърен и три бронзови. Два пъти е двоен световен шампион на земя и халки на първенствата в Гент и Анахайм през 2001 и 2003, и двоен световен вицешампион в Дебрецен през 2002 г.

·         Антон Петров – Световното първенство по Муай Тай в Малайзия

и още много други. Ето – имаме победи, имаме злато. Това, което може би не забелязвате обаче е, че огромна част от златните ни медали са от индивидуалните спортове. „Съединението прави силата.“ – това е мотото на България. Знаете историята му, нали – казал го е хан Крум. Каква е била причината обаче? Дали още тогава той не е прозрял най-голямата ни слабост – че не можем да сме единни? Нека се върнем на темата за спорта – оказва се, че в отборните игри не ни бива. Отново факти: най-голямата победа на БНОФ е на Световното първенство през 94-та, където България е на 4-то място; същата година БНОВ също става 4-ти в света. И тъй като след въпросната 1994г. българският футбол няма особено интересно развитие, нека проследим това на БНОВ през следващите години. Всъщност, тази 4-ка е доста често срещана – следват 4-ти места през 2004г. в Рим, 2006г в Москва, 2012 в София, 2013 в Мар дел Плата и това са най-големите ни успехи през последните 20г. Ако се върнем малко назад, най-силното постижение на националите ни по волейбол е 2-ро място на Световно първенство по волейбол през 1970г и 2-ро място на Олимпийските игри в  Москва през 1980г. Толкова пъти сме гледали тоя филм с 4-тото място, че ако трябва да дадем оценка, то можем спокойно да заключим – ние сме Добри. Победите обаче са само за отличниците.

 И защо, въпреки това, заговори ли се за участие на национален отбор, независимо за какъв спорт говорим, от трибуните се чува вечно ехтящото „Българи, юнаци!“? Какво трябва да означава това? Първото е ясно – „за добло или за лошо – българи сме ние“, но моментът с „юнаци“ е по-интересен. Ти си юнак, ако нямаш почва, на която да стъпиш, нямаш основа, на която да се опреш, нямаш нещо, за което да се хванеш, нямаш равен старт с другите, но не се отказваш, не спираш. Тези спортисти излизат да играят въпреки всичко и въпреки всеки – те играят със сърце, лъвско, гордо. Това е то да си юнак – дойде ли време, просто хвърляш калпака и скачаш с главата напред в битката – независимо дали срещу теб стои баварска машина или руски танк. Само юнаците плачат, собствениците си броят парите. Тъжно е да гледаш как някой се отказва от мечтите си, защото от него се иска не да вкарва голове, например, а да пропуска. Това е противопоказно и на спортсменската игра, и на честта и достойнството, присъщи на всеки лъв. Определението „юнаци“ е не толкова за това, че са победители, а че изобщо са участници – юнаци са, защото имат чест и ни носят слава, представят цялата нация с гордо вдигната глава.

В заключение бих желала да добавя, че всяка кауза, обединяваща хората, е повод за щастие. Защото понякога е хубаво просто да си част от масата, ти и още милиони като теб. А когато говорим за нещо толкова голямо и значимо като национална принадлежност и гордост, то за това никой медал, та дори и златния, не е достоен.

Райна Ганджова