Прокоба и благословия

Девет дни България имаше една единствена тревога. Тази тревога не беше предстоящия местен вот, нито пенсионна, здравна или образователна реформа, не бяха, дори бежанците. В дните от 9 до 18 октомври България беше волейбол. Играчи, публика, нация се сляха я юмрук.

И започна дългоочакваният шампионат. Жребият ни бе изпратил в тежка група: Германия ни победи на финала на Европейските игри в Баку, Холандия е традиционна сила в спорта, коравите чехи винаги са способни да поднесат изненада. Специалистите предричаха трудно излизане от потока. Явно, обаче никой не се беше сетил да попита какво мислят родните лъвове... Първият мач ни изправи срещу немската машина. Начело на тази машина е един белгийски ексцентрик. Името му е Витал Хейнен и освен с прекрасните си тактически умения е известен с голямото си самочувствие. Та този... хм треньор заяви преди мача, че България е неговата любовница. Не знам дали не се изгубихме в превода, или пък Хейнен не се обърка от въвеждането на трети пол в Западния, толерантен до парадоксалност свят, АМА в мача любовницата му го изнасили брутално – без  вазелин. Родните волейболисти натъпкаха белгиеца, така както бобовдолски затворник ще се отнесе към Азис. 3:0 и начало на еуфорията.

Следваше мач с аутсайдера Чехия. След летящия старт, всички очаквахме лесен успех. Само че типично по български тръгнахме да се давим в плиткото. Кански мъки и 3:2 за България. 13 000 по трибуните се изпотиха, но накрая си тръгнаха щастливи.

Трета среща: съперник бе Холандия, а залогът – ден в повече за почивка и по-лесен противник за четвъртфинала. Нов волейболен спектакъл, 3-часова битка. Драма с контузията на Теди Салпаров. Още един скандал, спретнат от Витал Хейнен, този път в ролята на съветник на холандския треньор. Успехът от гладиаторската битка отново беше наш. 3:2 и „Българи юнаци” се чуваше до Белград и Скопие. След всяка спечелена точка юмрукът, в който се бяха превърнали играчи,треньори и публика, се стискаше все по-здраво.

Дойде време и за четвъртфинала. Там ни очакваше позната физиономия. След като Германия беше унизена на старта на Европейското, Витал Хейнен реши, че знае как да победи България. Потъпка всякакъв спортен морал и нареди на играчите си да загубят нарочно от Холандия, за да се изправят отново срещу нас. Явно му хареса на белгиеца. Може би се е сетил за онзи виц: „А от два пъти става ли се... водолаз?” Поиска си го и си го получи. Фанатична подкрепа от  трибуните и ново сухо 3:0. Германците толко бой не са яли от Втората световна, горките! А българският народ бе все по-обединен. Очевидци твърдят, че в района на Арена Армеец, ситуацията е напомняла лятото на 1994г. За пореден път спортът беше повод за гордост. Гледах онзи мач в компанията на десетина колеги. След мача слушахме възрожденски песни и наистина бяхме горди Българи.

Идваше ред на Франция – най-силният отбор в света. За мое огромно съжаление, бях един от малкото съотечественици, които не успяха да гледат този мач. Налагаше се да отразявам футболното дерби на Пловдив. За неизкушените от спорта, правя уточнение: враждата между Локо и Ботев е по-истинска от тази между Левски и ЦСКА, поне според мен. Агитките на двата отбора неведнъж са се смазвали от бой, а репертоара им от псувни, клетви и поздрави към майките на противника, е по-дебел от китайския телефонен указател. Та седях си аз сред 7 000, разлютени майни. Наоколо се хвърляха бомбички и димки. Опъваха се огромни транспаранти. Двете агитки за миг не спираха да се „поздравяват”. Полицията жизнено налагаше част от ултрасите. Истински ад, ама от хубавите. Изпитвам извратено за мнозина удоволствие. Може да са неонацисти, фашисти, скинари, но са готови да убият в името на омразата си. И тогава дикторът на стадиона ме извади от размислите. „Уважаеми зрители, току що България спечели първия гейм срещу Франция!” Една секунда беше необходима, за да спре: „Ей жълтури, майка Ви ш’е*а”. „Българи юнаци” разцепи въздуха. 7 000 човека настръхнаха от кеф. Враговете скандираха едно и също нещо. Тогава разбрах, че волейболистите ни вече са шампиони. Щом можеш да обединиш „канарчета” и „смърфове”, можеш да направиш всичко. После дойде прокобата, тегнеща над отбора. За 9 години страната ни има един спечелен и девет загубени полуфинала. Колкото и добре да играем, каквито и чудеса да правим, прокобата винаги ни оставя на полуфинал. А оттам иди играй за трето място. Бил си на път да подкараш Ферари, а сега трябва да се бориш за Дачия... Айде нЕма нужда! Така загубихме и от италианците, но като че ли на всички ни беше все тая, най-вече на играчите...

Що се отнася до спортно-техническата страна на нещата България прескочи потенциала си. Евала на целия отбор! Предвождани бяхме от динозавъра на българския волейбол – Владо Николов, който едва ли сам помни на колко точно години е. Капитанът на националния отбор напълно оправда клишето, че в спорта няма млади и стари, а можещи и неможещи! А Владо повярвайте ми е Можещ, ама много МОЖЕЩ. Преминавам към двамата най-можещи в този отбор: Двете български кули – Теодор Тодоров и Виктор Йосифов. Двама от тримата най-добри централни блокировачи в света са българи. Ще кажа няколко думи и за Лимона. Владислав Иванов, както е истинското име на резервното ни либеро, получи шанса на живота си, след контузията на Теди Салпаров. До преди мача с Холандия Лимона едва ли беше записал и 20 мача с националната фланелка. Влезе, обаче и като истински ветеран от войната обезвреждаше бомба след бомба, изстреляни от противниковите нападатели. Няма как да не спомена и архитекта на отбора – Георги Братоев. Преди месец никой не знаеше, дали той изобщо ще се навие да играе за България, след като неговия брат-близнак Вальо остана извън състава. В медиите се появиха информации за „братска солидарност” и „дезертьорство”. Георги Братоев, обаче е перде и въобще , ама въобще не му дреме какво се говори. Той играе с такава усмивка, все едно е на 11 и играе с приятели в градинката пред блока. В Жоро няма и следа от тревога, дори когато вдигне лошо някоя топка, той се обръща към Владо Николов и хилейки се казва: „Дигнах ти я лоша, ама си Голям и пак я вкара!” Един друг голям, и буквално, и преносно е Тодор Алексиев. Може да е леко пълен и сервисът му да е като на девствена осмокласничка, но погледът с който „изгаря” противниците и хъсът, с който се радваше на всяка точка ме караха да викам и псувам от кеф. Тошко е живото доказателство, че в спорта, нито силата, нито класата, нито дори и таланта могат да се противопоставят на необузданата българска воля за победа. Алексиев забиваше, след което псуваше и отново поглеждаше с онази спортна злоба противника. Сигурен съм, че когато сме атакували „На ножъ” – ни е водил някой от предците на Тошко. Споменавайки предци, тябва да отбележим и  НАЙ – ГОЛЕМИЯТ, а най-малък на години – Ники Пенчев. 23-годишният посрещач започна турнира като младо момче с голям потенциал, а завърши като мъжът играл лъвски ден, след като е загубил втория си баща. Поклон пред теб Ники – ти не си вече голобрадата юношка, която никой не взима насериозно. Николай Пенчев е, и трябва да бъде новият идол на българските хлапета. Едно голямо БЛАГОДАРЯ и на всички останали национали, които по една или друга причина играха по-малко. Шапки ДОЛУ пред всички, които живяха само заради волейбола през тези девет дни. Поглеждам и нагоре – към спортните богове: „МАЙНАТА Й НА ПРОКОБАТА ВИ БЕ!” Ако ще още 100 полуфинала да загубим, ако ще повече да не спечелим медал, НИЕ бяхме ЕДНО – ОТНОВО, макар и за малко. Благословия (б)е да си Българин!