(Описание на политик)
- ОТПЕЧАТЪЦИТЕ!!! - изкрещя прегракнало Петърчо и рязко се изправи в леглото. Дишаше учестено и беше плувнал в студена пот. Часът бе 03:25 сутринта. Жена му, на която отдавна ѝ бяха втръснали тия работи, само изсумтя отегчено и се завъртя на другата страна. Пак идея по никое време... Така беше и с циганите, така беше и с линейките, така беше и с лимитите за болниците... Честно казано, взе да ѝ писва.
Петърчо се втурна, запали настолната лампа на бюрото, зарови трескаво за лист хартия и нещо за писане. Погледът му, както винаги, беще изцъклен, лицето – бледо, а сенките под очите му изглеждаха още по-призрачно на светлината от луминисцентната лампа. Петърчо въртеше нервно глава и хвърляше зловещи сенки из стаята. Приличаше на невестулка с тиреотоксикоза.
- Аптеките! Разбира се, АПТЕКИТЕ!!! – мърмореше си Петърчо и от време на време се изхилваше радостно. Ръката му, подобно на сеизмограф, усилено драскаше по листа. Почеркът му напомняше ЕКГ и по всяка вероятност бе пълна зашифрована енигма за всеки друг, освен за самия Петърчо. Най-отгоре с малко по-едри разкривени букви все пак се разчиташе „Законопроект“.
След 15 мин. запъхтяно писане, Петърчо реши, че е извадил суровия материал от главата си, отпусна се изтощен на стола и нехайно запрати химикалката към ъгъла на стаята, където размаза един паяк. Около подмишниците на небесносинята му риза се бяха образували големи потни кръгове. И пак беше заспал с вратовръзка. С лявата си ръка Петърчо я разхлаби, а с дясната сграбчи изписания лист хартия и зачете. Някъде изпод сянката на изпъкналите вежди очите му нервно шареха по листа. В стаята настъпи гробовна тишина. Сякаш цялата Вселена се беше смълчала и притаила около Петърчо, докато той четеше. Хармонията нарушаваше единствено една муха, която забръмча в орбита около главата на Пешко. Без дори да отделя поглед от листа с рязко движение на лявата си ръка той я сграбчи и смачка.
- Това е! – извика Пешко след като изчете всичко, и вдигна победоносно ръка към тавана. Някъде в сенките отзад жена му ядосано изръмжа и зарови глава във възглавницата, но той не ѝ обърна внимание. Доволна усмивка озари призрачното лице на Петърчо, а изцъклените му очи се завъртяха игриво. Той заряза листа, разроши посивяващата си коса и започна да се пляска по коленцата. Пръстови отпечатъци в аптеките и болниците! Понякога си мислеше, че трябва да патентоват мозъци, като неговия. Затананика си един стар немски марш. Отново добре свършена работа... Пациентските организации пак щяха да му четат на главата, но лесно щеше да им запуши устите. Тия вкостенели типове така и не успяваха да видят цялата картина в перспектива. Никой не успяваше да види цялата картина! Никой освен Петърчо!
В главата му изникнаха странни видения за фин прашец, бели линии и хартиени фунийки, но Петърчо ги потисна. Обичаше да гледа на идеите си, както Дилън гледаше на песните си – като скъпоценни късове, създадени от господ. Петърчо просто имаше необходимия нюх, за да ги открие. Понякога му харесваше да си мисли, че някой древен бог му ги диктува. Може би Азраел или още по-добре – Ктхулу. Да, точно така. А онкоболните и хилядите по клиничните пътеки бяха необходимото жертвоприношение. Пешко се разхили палаво. Сега и ревматоидноболните щяха да си го получат. Пък нека си протестират...
Изтощен, но доволен Петърчо загаси лампата и се тръшна обратно в леглото. Отпусна се блажено. Щеше да сънува Тиери Анри от добрите му години. Винаги го сънуваше след някоя нова идея.
Петърчо се унесе. Разнесе се равномерно дишане. Жена му си отдъхна и се зави презглава. Стаята постепенно притихна. Вселената също.
- ЧИПСОВЕТЕ!!! – прогърмя вик в мрака.
Христо Гатев
No comments:
Post a Comment