Българи юнаци

Събота

"Сериозни сблъсъци между полицията и фенове на Ботев предшестваха дербито на Пловдив. Гостуващата агитка влезе в саморазправа с органите на реда, след като билетите, отпуснати от домакините, свършиха и половината от жълто-черните привърженици, дошли за мача, останаха извън стадиона. В жестокото меле, продължило над десет минути, са били използвани палки, прътове и факли. Ранените са десетки.

Междувременно фен на Локомотив пострада от бомбичка, която е гръмнала в ръката му. Вероятно ще се наложи ампутация на горния крайник, тъй като множество кости и сухожилия са били разкъсани от взрива. Припомняме, че точно преди година, отново на градското дерби, същата злополука сполетя и фен на канарчетата. Тогава той остана без ръка от китката надолу и това стана обект на подигравка от страна на черно-бялата агитка.“

Ще си кажете сега, голяма работа. Шепа дрогирани и пияни се бият и се осакатяват по стадионите за пореден път. Защо им е на тия, ще питате, които са вече влезли да се трепят за други, които още не са, които може дори и да не познават. Олигофрени и половина. На всичкото отгоре, за български футбол става въпрос. Дреме ви на шапката. На вас, нестъпвалите на стадион.

Билетите свършиха пред очите ми. Бях първият човек, за когото вече нямаше пропуск. 500 вече влезли и още толкова, изнервени до краен предел, отвън, аз стоя по средата. Проверяващият видимо не знаеше какво да прави, махна ми с ръка да влизам. Останах на входа, защото всичките ми приятели бяха още назад. Чух от радиостанцията на един униформен нареждане да затварят вратите, въпреки многократното им уверение, че всички ще влязат. Мълвата бързо се разнесе отвъд загражденията и хората изреваха в недоволство си. Тръгнах на бегом към сектора. Намерих човека с мегафона и му казах какво става отвън. Нататък е ясно. Всички или никой - закон. Палките, после кръвта.

Няма да го разберете, ако не сте го изпитвали. И не знам защо, но не мога да го обясня. Просто така трябва, сигурен съм. Няма много текст за тоя смисъл. Няма и много описание на това врене и кипене в последните минути, на това разтрисане на вътрешностите, на това недишане за няколко секунди. На псуването дори, безбожно красивото. На целенасоченото изливане на целия гнет събран от осем до пет през седмицата, на всички напрежения и злоби стаили се дълбоко в нас, нетърпеливо чакащи своя социален отдушник, своето място за изпълзяване от хората. Футболът. За когото изобщо не ми пука в модерния му вариант. С неговите играчи и треньори, тактики, трансфери, рекламни цели и пари. Не, това не е моят футбол. Футболът, когото аз познавам, е далеч от общоприетото разбиране за него. За мен той се крие в тълпата. В безразсъдното ѝ освирепяване, обезличаване. В дрането на гърлата, в буйстването и в чупенето на огради, в немисленето. В живеенето на един друг живот на трибуните за час и половина, когато позволяваш на коженото кълбо да премине голлинията на душата ти и да изтрие очертанията между любовта и омразата. Футболът е пожелано боледуване, нарочна лудост. Няма да го разберете, ако не сте го изпитвали.

За това не говорете празни приказки. Сдържайте коментарите си, когато става дума за момчетата от стадионите, на които никога не сте стъпвали, но чиито посетители така обичате да хулите. Понеже не познавате трепетите и неволите им, не познавате самите тях. Защото имам един приятел, Кристиян се казва. Преди година при инцидент загуби ръката си от китката надолу. Инвалид до края на дните си. Случи се преди мач, кръвта и ужасът бяха навсякъде. Изпадна в безсъзнание, на пожар тръгнахме към хирургиите. Лекарите се видяха в чудо, медиите гръмнаха до небето. А той, горкият, спеше в безсилието си, не подозираше нищо. Освести се леко, не напълно, едва към полунощ. Как завърши мачът, бяха първите му думи.

Не се забравят.          

Панайот Стефанов