Европейската мечта

(Репортаж на „Непознатият друг” на Фотофабрика)

Влизам в голяма зала с бели стени, оставени на груб строеж. Три, високи колкото мен, прегради. Приличат на окопи. Изглежда малко зловещо и загатва за това, което ме очаква по-нататък. По бетонните блокове има надписи и сякаш в ушите ми кънти това, което чета.

„Да се страхуваш”

„Да бягаш”

Да бягаш от дома, в който си израснал; да изоставиш родното и всичко, което си имал, за да се спасиш. Да избягаш от страховете, от ужаса, от страха.. от смъртта.

Черни тежки завеси насред бялата груба стена. Влизам в тъмна стая. Прожектира се филм. Не знам какво ме очаква. Сядам на един от столовете в малката зала. Първоначално не разбирам какво и за какво говорят. Вероятно, защото съм все още под влиянието на видяното в предишната зала. Хващам филма към края. Изчаквам да започне от начало и междувременно да се оттърся от надписите по бетонните блокове.

Филмът започва със снимки от Сирия преди и след войната. Красотата на сградите, парковете, улиците...изведнъж е помрачена от кадри, от които лъха разруха и смърт. И настръхвам.

„След войната в Сирия вече нищо няма да е същото.”

Следва разказ на бежанци. Борба за оцеляване. Борба за живот. Бежански лагери и хора като нас, но поставени в друга, чужда, страшна обстановка. Сякаш се пренасям в друго време. Време, за което съм чела само в учебниците по история...

Сириец разказва за началото на войната. Имената не са от значение, поне за мен. Зад всеки емигрант, без значение от къде идва, стоят идентични истории. Всичките са пълни с много препятствия, мъка по изоставените дом, семейство, приятели; истории между живота и смъртта. В късометражния филм млад мъж разказва за началото на Ада в Сирия. Всичко започва в град Дараа, наспис „Долу режима” и деца, които играят футбол. Идват мъже от Държавна сигурност, отвличат децата, изтръгват им ноктите и така започва всичко. Протести и проблеми. Нямам време да осмисля чутото. Картина и звук се преплитат в едно. Истории, хора със сълзи в очите, тъжни и изстрадали лица...

Това, което ме върна векове назад и сякаш четях учебник по история, бяха следните думи: „Или ставаш мюсюлманин, или ти режат главата”. Цели градове и села, населявани с йезиди, са принуждавани да сменят религията си, а при отказ – убивани. Започват терористични атаки, бомби и снаряди от Ислямска държава, кръв, части от човешки тела, разруха .. навсякъде.

„Нямахме друг избор, освен да бягаме.”

Виждам ужаса в очите на хората, които разказват за бягството от смъртта. За много от тях Европа е спасителен кораб. Собствената им държава се превръща във враг, който коли и убива наред, а Европа – сламката, за която да се хванат. Млад мъж сириец споделя, че мечтае за Европа, но никога не му се е отдавала възможност да я посети, а когато това се случва – поводът изобщо не е хубав.

„Европа ми беше мечта!”

Ужасът по пътя – сняг, студ и страх от смъртта. Всичко това приключва в бежанските лагери в България, но започват нови главоболия. Проблеми с документи, преводачи, лекари, подкупи ... Виждам, че тези хора са готови на всичко, за да започнат на чисто, да имат по-добър живот без война и смърт.

„Беше като филм на ужасите, децата ни щяха да умрат от студ.”

Най-големият съюзник и враг на бежанеца е трафикантът. Той може да им помогне, но може и да ги изостави в съвсем непозната и непроходима местност, сами, без храна, вода и подслон. Обречени на смърт. За някои от емигрантите преходът е толкова труден, че предпочитат да се върнат обратно в Сирия. За повечето България е просто преходна страна, а тяхната цел е Германия или друга европейска държава.

„Писна ни да чакаме! Чакахме документи 8 месеца.”

Това, което дава цвят на мрачните разкази, е че някои от хората избират България пред Германия.

„Знаех, че България е бедна страна, също като нас, и знаех, че ще я обикна.”

Някои от бежанците се връщат в страната ни, а останалите участници във филма успешно получават документи и заминават за Германия.

След края на късометражния филм тръгвам към последната част от изложбата, която също е скрита зад плътни черни завеси. Огромна тъмна зала. 13 фотографии. Хора с история и очи, които я разказват.Преживяното личи по лицата им. Живот ден за ден. Надежда за едно по-добро бъдеще. Снимките са не само на сирийски граждани, но и на българи. Пътищата им се преплитат.

Зад всяка снимка, прожектирана на стената, е скрита историята на всеки един. Това, което очите им не разказват, е сбито в кратък текст, който се сменя със снимката. Име, години, професия, мечти,  как войната ги е принудила да бягат и трудното решение да напуснат домовете си. А на снимките с българи кратката информация беше това, което по някакъв начин ги свързва с бежанците.

Щеше да е прекалено, ако фотосите бяха само на сирийски граждани. Редуването на лица по стената показваше, че бежанците не са сами и че не всички са настроени против тях.

Излизам от сградата и някак си гледната ми точка за бежанците вече не беше същата. Преди не заемах страна – нито бях против влизането им в страната, нито имах нещо против пребиваването им в България. Вече гледам по друг начин на нещата. И чудно как една изложба, за която бях скептично настроена, промени възгледите ми!

Таня Панайотова